Припомняне

Изложба на Светломир Мариновски в галерия „Финес” (14. 11 - 1. 12. 2018)

 

Свилен Стефанов

Доколкото познавам този художник, знам, че той по правило е пределно съсредоточен върху формалните елементи на композиционните си решения. Върху звучността на живописните петна и динамичните, виещи се линии. Но въпреки това, резултатът е далеч от това, което дори условно бихме определили като абстракция. Независимо че, формално погледнато, тук е трудно да се говори за пряка натуроподобност, тези картини са тъкмо такива – изпълнени най-често с биоморфни алюзии, те притежават характеристиките на пространствените ориентации, присъщи на традиционните жанрове в изобразителното изкуство. Те въздействат тъкмо като пейзажи или натюрморти по силата на архетипните човешки представи за светлината като „горе“ и за „тъмното“ като „долу“. С други думи – за небето и земята. Впрочем, тази скрита природност (с привкус на телесност) пронизва творчеството на Мариновски още от студентските му години, като не могат да се пренебрегнат постиженията в процеса на тази му последователност. Една от знаковите работи в тази изложба е наречена „Оскъдна светлина“. За да стигне до завършеността и въздействието на подобно приглушено звучене, авторът със сигурност сериозно е размишлявал и работил върху образната и пространствената си система.

 

Това е художник, който е изключително свързан с развитието на изкуството „тук“. Имам предвид, че е потопен в спомена за специфичните визуални конструкти, характерни за развитието на изкуството в границите на България през ХХ век. „Припомняне“ означава търсене на миналото. Миналото тук, може би не много назад, но поне от Илия Бешков насам. И не само, но защо да не се изтъкне тъкмо Бешков като подходящ пример за предшественик, осмислящ пространствените илюзии по своеобразен интровертен начин. А търсенията на Мариновски са видимо интровертни и съвсем неслучайно една негова предишна изложба в НХГ се наричаше „Убежища“. Самият той пише в съпътстващ изложбата текст, че стои във връзка с традицията, с учителите, от които черпи нови форми и значения на миналото. И достатъчно ясно демонстрира умишлен ретроспективизъм, затваряне и търсене на „интимни пространства, предпазени от чуждия поглед“. Пространства, които „желаят наслада и сигурност“. Изкуство, разбирано като изведен програмно хедонизъм, материализиран в следата от четка, графичността на линията и усложнения пастелен колорит. И защо не, това е възможна личностна автентичност с цялата конкретност на „котловинното“ си културно съществуване.