Изложбата на Свилен Стефанов е истинско предизвикателство, в най-добрия смисъл на думата, както за нас, неговите колеги, които непосредствено споделяме с него мъчнотиите и препъни-камъните на изкуствоведския занаят, така и за всички онези, които влизат в съприкосновение с неговите умни и проникновени аналитични писания от една относително по-далечна дистанция.

Свилен Стефанов не е единственият представител на нашата гилдия, който свободно преминава от зоната на историческата и теоретичната рефлексия към „потапянето” си в непосредствената стихия на пластическото творчество. При него има обаче една по-специфична особеност. Той не изоставя изкуствознанието. В този смисъл възприемам неговата живопис като видимата проява на едно своеобразно alter ego. Писането и рисуването в случая са различните „ипостаси” на една и съща индивидуалност.

Но заедно с това сама по себе си живописта на Свилен Стефанов е, струва ми се, съзнателно заредена с определена „двойственост”, притежава колкото буквален, толкова и символичен подтекст. Като културологично „обременен” художник, авторът спазва някои традиционни конвенции на живописната медия. Неговите картини, както е редно, са на платно, рисувани са с маслени бои. Като правило те са изградени в подчертано хоризонтално разположена, панорамно ориентирана композиционна рамка, в два контрастни плана.

В същото време пластическото „писмо” на автора напомня донякъде характеристиките на т.н. Bad Painting – импулсивно и сякаш безгрижно положени небрежни мазки, петна и линии, изграждащи формалните и тоналните конфигурации и взаимовръзки между фигури, предмети и пространство. Ако трябва да поместим онова, което виждаме в платната в определени етикети, бихме могли да твърдим, че са налице реминисценции и аналогии с неоекспресионизма и наивизма.

Персоналният пластичен мироглед на автора ни води, през баналното, към парадокса и притчата. Отвъд тривиалността и абсурдизма на текстовете и на изображенията се крие значим асоциативен и концептуален пласт, който ориентира по-изкушения зрител към един амбивалентен прочит на визуалния образ. Не случайно заиграването с английския ни препраща към установените клишета и конвенции на съвременния Art World.

Като цяло пред нас безспорно се разгръща една своеобразна живописна метафора на очевидното отдалечаване от рационалността на изкуствоведското писане. Неусетно потъваме в зоната на изтласканото, на „другото”, което е неизбежният контрапункт на ежедневното ни „нормално” съществуване.

Срещаме се с една оригинална живопис, която сякаш отрича самата себе си, която до голяма степен се самопародира. Защо? По всяка вероятност в известен смисъл това е неизбежно в изказа на търсеното напрежение между различните, често пъти трудносъвместими полюси и парчета на вътрешното ни „Аз”, в безкрайността на онзи свят, който безуспешно и по всяка вероятност химерично се опитваме да овладеем и да сглобим.

 

Оne Gallery, 22.11.2018 - 19.01.2019