През 1940 година в списание „Златорог“ един от най-изявените художници от 30-те години, Кирил Цонев, заявява: „Същността на родната живопис се изразява в следните две главни насоки: уравновесяване на големи чисто пространствени, колористични петна и подчертаване на вътрешния израз на нещата“. Така в едноименната статия „Нашата живопис в нови насоки“ Цонев коментира и анализира новостите в българското изкуство в пластичен и тематичен план.

Авторът активно участва във формирането на мюнхенското дружество Жури фрай, част от актуалната през 20-те години в Германия тенденция „Нова предметност“. За течението „Нова предметност“ неговият идеен създател и теоретик Густав Хартлауб казва, че то е свързано с отричането на експресионизма от военните и следвоенните години и „завръщане към реда“. Чрез отрицание на емоционалната експресионистична живопис и новия интерес към реалистичните форми, немските художници работят в посока на предметността. Наличието на няколко крила на течението и неговото своеобразие в различните части на Германия обуславят сложна му структура и неединен стил.

Много от младите български художници през периода на 20-те и 30-те години се обучават в различни академии и школи в Европа. След получаване на своето образование в големите центрове в Германия, Италия, Франция и др. част от завърналите се художници се присъединяват към Дружество на новите художници (основано в София през 1931 г.). Авторите създават изкуство, което носи духа на новия забързан живот, свободни нрави и задушаващото чувство на обезличаване в тълпата на големите метрополиси. Но в техните произведения, експонирани в Софийска градска художествена галерия, проличават деликатните отношения между хора и предмети, меките цветови съчетания в изобразяването на природата, загатнатите социални проблеми, които често се крият в детайлите на портретите от тематичния кръг „Лицата на града“. Разказът в изложбата продължава с живота на новите предмети и с необичайните смисли, които носят композицията, колорита и перспективата в платната, които само на пръв поглед изглеждат като обикновени натюрморти.

Наред с художниците, които често се свързват с Дружество на новите художници и техните изложби като Кирил Цонев, Борис Елисеев, Вера Недкова, Вера Лукова, Борис Иванов, Стоян Венев, Тодорка Бурова, Бенчо Обрешков и др., в изложбата са експонирани произведения на автори, които стилово и пластично в този период гравитират около естетиката на предметността. Често те се свързват с други художествени кръгове (Васил Бараков, Давид Перец, Златю Бояджиев, Владимир Рилски, Асен Дочев) или са известни със своите занимания в други области на науката и изкуството като Асен Василиев и Карл Йорданов. Има и художници, които са по-популярни с творческата си активност в по-ранни или по-късни периоди от българското изкуство като Иван Бояджиев и Илия Петров. Общият дух на произведенията от периода безспорно е свързан с немски и италиански предметни отражения и влияния. Навлизащите мотиви, теми и сюжети са пречупени през индивидуалния мироглед и художествения опит на всеки един от художниците.

Любопитна част от изложбата представлява залата с портретите. Най-застъпеният жанр през 20-те години в Германия и 30-те години в България е именно портретът. Чрез експонираните в прохода между двете зали репродукции на знакови немски картини се търси и постига визуална аналогия и смислов паралел между немските и българските произведения.  Немските художници избират за свои модели известни личности, чиито дрехи и аксесоари дават недвусмислена информация, че портретуваните са част от културния елит. Българските композиции по отношение на изобразените персонажи често са по-близо до италианските. Портретите през периода се превръщат във важен документ за отношенията и общуването между представители на различните социални класи, професии и полове. Като ключови произведения в тази посока бихме посочили портретите на: Светослав Минков от Кирил Цонев, Марко Марков от Иван Бояджиев, Васка Емануилова от Карл Йорданов, Филип Чипев от Владимир Рилски и др.

Така подбраните произведения в изложбата не изчерпват въпроса за предметната тенденция у нас. Маркирани са отделни водещи фигури, които възприемат много от смисловите и пластични принципи на ваймарската нова предметност. Аспектите на тази тенденция се явяват не само като примамливо високо изкуство от Запада, а и като съвпадащи опорни точки в творческата мисъл на младите български художници.

 

Изграденият разказ от логично следващи тематично-жанрови сегменти провокира визуална игра със зрителя. Чрез изкуството от междувоенния период се разкриват интересните аспекти от живота в града, новите професии, забавленията, тежкият труд, загатват се въпросите за социалното неравенство и промяната в човешките отношения и морал в периода на 30-те години. Експонираните по този начин произведения дават една нова отправна точка за наблюдение, една нова посока на изучаване на нашата живопис през 30-те и 40-те години на XX век.