Пърформансът на изток от Виена
 

Как започна всичко? Когато големите политически промени в края на 80-те наложиха и края на употребата на художника в големия тоталитарен проект, източноевропейският художник вече не можеше да функционира като инструмент на политическата пропаганда. Тогава от разпадащата се Съветска империя и Източна Европа, логично се появиха автори, които биха искали да реализират в осветеното, видимо пространство на западния свят на изкуството своите артистични умения или липсата на такива.

В продължение на години, този договор с глобалния свят на изкуството работеше на принципа ,,сливи за смет“. Авторите показваха и изнасяха не толкова чисти истории от родното си пространство, срещу възнаграждение, и популярност. Художниците приличаха на героите от работата на Джилиан Уеринг, които държат пред себе си бързо разпознаваемо послание, но за разлика от тях, тези артисти не изразяваха това, което искат да разкажат за себе си, а по-скоро това което другите искат те да изразят.

Така в края на миналия век, Западът видя в галериите си отново почти всички ранноавангардни практики, които добре познаваше от началото на века, но сега изпълнени от нови актьори. Много от западните галерии ни показаха самонараняващи се руски художници, приковани, завързани с вериги, голи и хапещи. Видяхме, и все още продължаваме да виждаме различни фотографии, показващи ни обществения разпад и тоталната личностна деградация. Това явление наистина беше една определена социална рефлексия и много специфичен момент от историята изкуството на късния 20. век. Този момент обаче беше и същевременно твърде спекулативен. Повечето от работите не представляваха и не предполагаха задълбочен анализ на сложните социални, и политически промени, а единствено в новия социокултурен контекст легитимираха източноевропейското и руско изкуство като другото, различно от това на Запада.

 

Недко и пърформансът
 

В тази ситуация на политически и социални турбуленции, в края на миналия век, се появи и Недко Солаков, показващ ни един не директен, много артистичен и твърде занимателен прочит на света от страна на балканския човек. Големият/малък човек, който, притиснат от страха си, избърза да ни разкаже историите си от чекмеджетата на ДС. Той ни разказа, че Земята е плоска и ни показа, че може да се влезе в света на изкуството бързо, лесно, и най-вече....хитро! Че може да се разхождаш и да пишеш изненадващи текстчета навсякъде в западното пространство, и при това да ти платят, а не да те санкционират. Да лъжеш забавно и измисляш фантастични истории. Да трансформираш страховете си. Да участваш във Венецианското биенале не участвайки, а като раздаваш картички или показваш автомат Калашников...!? Разказа ни, че всичко може да бъде разказано. Че всичко може да бъде иронизирано, че всичко може да е изкуство и изкуството да бъде забавно. И то наистина щеше да е, ако не бяха небалансираните, опасни желания на артиста. Ако не се беше опитал да проектира инструментариума си от ,,куфарчето на концептуалиста‘‘ върху реалността на съществуването.

,,Колко хубаво ги излъга !“ - казва майката на френската концептуалистка Софи Кал, като коментира работата на дъщеря си.

За съжаление, Недко не успя да ни излъже, а попадна в капана на собствените си абсурди.

Климатикът като въведение в пърформанса
 

С пърформанса си от 24 февруари т.г., най-прочутият български художник се яви, както винаги изненадващо, този път като рицар на изкуството, за да спаси лошо съхраняваните произведения в Квадрат 500 и обяви война на неработещия климатик. След това Недко поиска оставката на директорката Слава Иванова. Тя, от своя страна, контрира атаката, като ни насочи към амбициите на близки до Недко служители и техните стрмежи към директорския пост.
 

Пърформансът вероятно е успешен. Слава Иванова е освободена и без конкурс за изпълняващ длъжността директор на Националната галерия е назначена близката на Солаков от ИСИ (Институт за съвременно изкуство), Ярослава Бубнова.
 

В следващо предаване за ,,пърформанса“ в „Култура БГ" по националната медия, Недко отчаяно се опита да ни убеди и в професионализма на г-жа Бубнова, унижи Националната галерия, и преекспонира собственото си присъствие в света на изкуството, и в арт класации, вярвайки че е в правото си да говори като субект, приватизирал този така ,,вълшебен" свят. Но дали в продължение на години, Недко, разказвайки ни историйки и показвайки ни света на изкуството през собствената си изкривена оптика, не конструира една паралелна вертикалност на локалното пространство, където всичко трябва да бъде контролирано, фокусирано и лесно манипулирано?

Разбира се, българската художествена ситуация познава такава форма на съществуване, но да не забравяме, че тя беше наложена от друго време и проектирана от друга личност. Едва ли сега подобна схема е добър вариант за развитие на изкуството.

Произведението на изкуството и пазара на изкуството са двете страни на една и съща монета. Те не могат да се видят едновременно. Художникът и обичащият изкуството обикновено гледат страната на монетата с произведението на изкуството. Там нещата се променят. Разговорът е друг. Но Недко Солаков ни насочва винаги към другата страна на монетата. Към пазара на изкуството. Стойността там се определя от рекламата, маркетинга и арт продукцията. И Недко наистина е навсякъде в това пространство. Но като какъв?

„Без съмнение, той е нещо като шутът на съвременната артистична сцена", ни казва Райнер Буркард още преди десет години, в статията си „Гнусно изкушение" за немския „Ди Цайт", по повод изложбата на Недко в Кунстмузеум в Бон, публикувана от DW.

Солаков представя там седем малки тортички. Те са направени от захар, брашно, шоколад, глазура и... от ноктите на единия крак на художника, които са скрити в една от тортичките. Работата е озаглавена: „Заповядай", а в скоби - „Руска рулетка".

Райнер Буркард пише, че огромната продуктивност на Солаков често го кара да пропада в сферите на гнусното и кичозното, давайки пример с представянето на „засъхналите сополи на автора", които и най-оригиналният коментар отдолу не може да спаси“.

Дали обаче ,,гнусното и кичозното‘‘ не идват от напускането на света на изкуството и разбъркването му с реалното пространство на художника? Дали дефицитът на вкус не е резултат от дефицита на социална хигиена на автора? Възможно е и такова объркване да няма. За да сме сигурни, би трябвало да се провери. Затова е съвсем логчно да погледнем към историята на съвременния български пърформанс.

 

Бубнова и пърформансите
 

Пърформансите не започват с една изложба в Националната галерия. Те изобщо не са там. Ярослава Бубнова и.д. директор на НХГ, се опита да ни разкаже, че в балната зала на Двореца се случват пърформанси, за да отклони зрителя от мястото на тяхното случване. Това е много съществен проблем.

Проблемът е, че ситуацията осветли статуса на въпросната г-жа Ярослава Бубнова, която се оказа не просто в конфликт на интереси, а в конфликт на интереси от 23 години!? От 23 години тя работи за частния си културен институт - ИСИ, а в същото време получава заплата от Националната галерия. Г-жа Бубнова работи в галерията от 1985 година. Интересно какви проекти свързани с българската култура, извън тези на ИСИ, кураторката е реализирала за 33-годишната си трудова дейност, около 66 000 работни часа, за които е получила заплата от държавата?

Самата Ярослава Бубнова декларира, че има желание да се яви на конкурс за директор на Националната галерия, въпреки че няма нужната квалификация. Завършилата съветски университет през 80-те изкуствоведка, не е специалист по българско изкуство. Не е доктор на изкуствознанието, няма докторантура и сериозни изкуствоведски изследвания. Интересно как Ярослава Бубнова би ръководила националната институция, чиито колекции са предимно от българско изкуство!?

Логично е да си помислим, че тя би го правила чрез.... пърформанси!!!

Пърформанси, включващи не само чудноватия разказ на арт туриста в предаването за култура по националната медия. Пърформанси, които не само насочват чуждите куратори и интересуващите се от българско изкуство единствено към художници от ИСИ, но както виждаме напоследък има и нов проекто-пърформанс - да се насочат по-голямата част от средствата за откупки на НХГ към работа на Кристо.

Сценарият на пърформанса
 

През лятото НХГ получава дарение от Австралия. Дарението от 1.84 млн. лева е направено от г-жа Маргарита Занеф. Средствата са за откупки и биха могли да сложат край на десетилетните пропуски във фонда на Националната галерия. Същевременно откупките биха подкрепили и активно работещите млади художници. Ако средствата се насочат обаче предимно към приятелския кръг на ИСИ, то цели периоди в изкуството ще продължават да липсват в Националната галерия.
 

Ярослава Бубнова заявява, че иска да откупи и работа на Кристо с по-голямата част от средствата. Откупуване на едно произведение не би променило нито статуса, нито посещаемостта на музея. Бубнова дори посочва, че това трябва да е произведение с опакования Райхстаг, защото работата за нас е символична. Като културолог, не мога да преценя каква е символиката между българската култура и Райхстага, но искрено се надявам, че г-жа Бубнова не прави исторически паралел с неговото подпалване през 1933 г.
 

Реалната цена на споменатото произведение е много по-ниска, около 40 000 евро. Интересно е за какво всъщност Бубнова иска да употреби остатъка от средствата?

Едва ли е нужно Министерството на културата да разследва случая. Той е факт. Министерството по-скоро би трябвало да назначи комисия или експертен съвет, който да управлява галерията до конкурса за директор на институцията, а г-жа Бубнова би трябвало да подаде оставка, не само като изпълняващ длъжността директор на Националната художествена галерия, а изобщо от институцията.

Съвременното изкуство и политическият пърформанс
 

Политическата целесъобразност и произведението на изкуството би трябвало да са определени от диаметрално противоположни различия. Въпреки това, характерът на дейността им е насочен към обществото. Проекциите им се пресичат в обществения дебат. И изкуството често го провокира. Затова и някои от произведенията на съвременни артисти, като Андре Серано, Нан Голдин, Крис Офили и др., стават част от политическия, и социален дебат на съвременността.
 

В родната ситуация, министърът на културата Боил Банов иска да запази толерантността и да остане в страни от какъвто и да е дебат. Г-н Банов заявява, че: ,,г-жа Ярослава Бубнова няма да бъде санкционирана и той няма да върне цензурата в България“. В случая обаче това няма нищо общо с цензурата и не засяга свободата на изкуството. Точно обратното. Разследването на коректността при разпределяне на държавните средства за изкуство през последните години би било желание за нормализиране на средата за развитие на българското изкуство. Би било опит за санкциониране на токсичността, ако има такава. Затова и трябва да сме изключително внимателни към начините на разпределение на увеличения бюджет на културното министерството за следващата година, и плануваните два милиона за програми, проекти, и фестивали, както и отделените пари за фонд "Култура".
 

При твърде ограничения финансов ресурс на страната за развитие на българското изкуство и култура, ако наистина съществува финансово-корупционна схема за контрол на публичния капитал в сферата на изкуството в България, ако средствата на столичната програма „Култура" финансират единствено личните интереси на определени лица, ако българските галерии не могат да си платят да участват на световните арт панаири, а стотици хиляди лева се насочват единствено към една пловдивска галерия, ако има тенденция за усвояване на средствата за култура на Пловдив 2019 от същите тези лица, ако те изграждат лични контакти със световния художествен елит, като използват обществения капитал за лични нужди, това не би било просто обезпокоително. Това е престъпление. Престъпление, което игнорира стотици български художници и изцяло маргинализира българското присъствие в съвременната култура. Това би било подмяна на самата култура.

Пърформансът на мълчанието
 

Тишината също е пърформанс. Припознавайки я, работещите в Националната галерия, Съюзът на българските художници и голяма част от българските артисти също се включват в многообразието на българския пърформанс. И защо да не е по този начин? Все пак, от седемте прекрасни малки тортички на Недко Солаков, само една съдържа нокти от пръстите на художника и играта на руска рулетка дава възможност на опитващите ги да не попаднат на тортичката с ноктите. Със сигурност обаче участващите в този спектакъл ще останат в света на кривите огледала на Недко, в които могат да видят единствено безкрайно смаления образ на собственото си съществуване.
 

Дали счупването на тези огледала не е единственият възможен начин да погледнем към изкуството и себе си?