Когато през 1956 г., а по-късно и през 1968 г., политически обременените европейски общности излизат на улицата, стремежът към свобода, впрочем документиран фотографски, променя своята същност и пренасочва вековното търсене в посока на интелектуална независимост. Всъщност през цялата история на човечеството, пълният арсенал от понятия, означаващи свобода, градира с бързи темпове и по тази причина е уловим повече от един смислов конструкт. Обърнати към днешната ситуация на сравнителен икономически напредък, авторите Лиляна Караджова и Димитър Стоянович констатират в съвместната им изложба, открита на 05.12.2018 г. в САМСИ (Софийска арсенал – музей за съвременно изкуство), че свободата се е превърнала в абстрактно понятие, лишено от конкретно съдържание и далечно на делничните проблеми. В своя замисъл, те разглеждат и общественото неразбиране на личните, позитивни прояви на свобода. Тоест, подобно на 60-те години във Франция, се оказва, че главният проблем не е материален, а е свързан с la liberté de l'esprit.

Какво е отношението на фотографията към тази специфична проблематика? Както името на изложбата подсказва, „тук-и-сега” е конституираща фотографията зависимост, тъй като без значение от ситуацията, тя винаги остава ограничена в рамките на „тук и сега”. Неслучайно споменах събитията от средата на миналия век, защото те са неразделно свързани с различни форми на социален активизъм, който бива отразен основно чрез кинематографията и фотографията. Било то дело на Йозеф Куделка или на Жан-Люк Годар, светлочувствителната емулсия, която задържа момента, представя взривоопасния стремеж към интелектуална свобода. С други думи, изразяването на тази особена проблематика чрез фотографията и то в нейната класическа форма, носи в кода си както историческа предпоставеност, така и подчертаното психологическо въздействие на сребърната емулсия. Във връзка с диапозитивния филм, тук е моментът да спомена, че в голямата си част изложбата включва портрети на известни личности, автори на списание L’europeo, които Лиляна Караджова и Димитър Стоянович разработват в няколко серии. Портретите са заснети с камера среден формат, което, по думите на авторите, е вдъхновено от арестантските снимки, характерни за 60-те и 70-те години на 20. век. Лиляна Караджова поясни спецификата на избрания формат и умишлено оставения черен контур по ръба на кадъра, като провокация към авторите на L’europeo за освобождаване чрез текст, идентифициращ личната им свобода. Литературните подходи са най-различни, а за пример ще изложа този на Георги Лозанов: „Човек не се ражда свободен. Трябва да стане сам, подкрепен единствено от песните на птичките”. Освен персоналния цитат, сценографията на кадрите включва метър и табела със затворнически номер, а умишлено оставените технически несъвършенства означават свободата на фотографската естетика. Например портретът на Явор Гърдев е двойно експониран и ограничаващият контур е концептуално заличен. Друг пример за визуално несъвършенство е снимката на Рашко Младенов, потъмняла частично вследствие от останал при проявяване в дозата въздух.

Да наречем изложбата единствено фотографска няма да e съвсем точно, предвид разнообразието от форми и пърформативния характер на монументалните изображения. Запазвайки спецификата на помещението, директното полагане на емулсия и проектиране върху стената напомня живописта на Даниел Бюрен и отнася произведението към концептуалната формулировка „сайт-спесифик”. В името на конкретиката ще спомена монументално реализирания в изложбата композитен номер, който е визуален синтез от затворническите номера на портретуваните. Използваният композитен метод е известен от времето на Франсис Галтън, когато идентификационните методи в криминалистиката не са били развити, а борбата срещу рецидивизма е била предизвикателство. По-късно методът бива възприет и от нацистите, които правят композитни портрети на евреи, физици, и др., изобщо на хора, които могат да бъдат обединени в обща група. Чрез избрания похват, авторите изразяват иронично отношение към физиогномиката, а въведеният цвят – маджента – обединява стилово цялата серия монументална фотография. Това е поредна провокация към свободата и деперсонализацията, която подобен псевдо-интелектуален метод може да създаде.

Разнообразието на художествени подходи се допълва и от създадената специално за събитието фотографска книга. Произведение, изискващо голяма техническа грамотност от ръчното нанасяне на сребърно-желатинова емулсия до подбора на хартията. Форматът е по-голям от този на популярните фотографски книги, за да се дистанцира от разпространения на пазара компактен размер. Това не е случайно, книгата няма търговска цел и не само защото е единична бройка, а тъй като е част от експозиционния синкретизъм. Сама по себе си, тя е алманах на изложбата, който разглежда процеса като произведение на изкуството и в тази връзка авторите са прикрепили диапозитивни плаки към всяка снимка. Чисто визуално, това наслагване на образи води и до търсената провокация чрез разместване на композитните пластове. Оформлението на книжното тяло е създадено с помощта на проф. Кристина Борисова от НХА и свидетелства още веднъж за прецизността на експозиционното ситуиране. Като започнем със специално подбраните щипки за закачване и стигнем до техническото реализиране на „сайт-спесифик”, Лиляна Караджова и Димитър Стоянович дедуктивно извличат конкретен и актуален проблем от абстрактността на философското понятие.