Тъкмо за Пловдив и сегашното му състояние (със собствена проекция на статут) на Европейска столица на културата за 2019 е един предобър контекст за особено проникновения начин на позициониране на изкуството, характерен за Станимир Генов. Натрапвайки нахално тази аналогия върху изложбата на Станимир Генов в галерията на друг художник, който заслужава внимание - Велизар Димчев, е едно начало на по-дълъг разказ за обоснованото завръщане към живописта и българския контекст като цяло (в отделна публикация). Но преди да се стигне дотам, нека разгледаме за кратко въпросната изложба, според мен титулна за Пловдив като столица на това, на което в крайна сметка е.

 

Изложбата е съставена от седем картини в масло и акрилен спрей. Шест от тях имат по-скоро съзерцателен, мантричен визуален ефект. Те са изпълнени с плавни градации на тона, нанесен с бавна четка, така че фактурата на мазката създава втори, неживописен, а само пластически пласт, по-конкретен и стегнат, строг и организиран геометрически. Тези шест картини са изведени моменти, детайли от една супернова, окачена в салона на кафенето на горния етаж, над канапе, така че седящият на него може да опре тила си о картината. Въпросната композиция задава общата постановката на нещата с титулното си заглавие и значително, на фона на останалите изобразително съдържание. Тук вече има разпознаваеми облаци и звезди – небосклон.  Сгодна изходна позиция от този свят, преди да ни отведе по нежните, леко психеделични преливания на цветове в останалите шест работи. В тази творба има преливания и на светлина, за разлика от останалите, където дозите цвят са консистентни и в постоянството си притискат и задушават всяка случайна асоциация, елиминират всяка възможност за зараждане на образ в съзнанието на гледащия.

 

Тъкмо тази работа, която е единствен отдушник, но и „общ план“, изпълнен с някаква лека широта, въпреки потресаващата си гама, носеща посока  и особена ефирност, която допуска въздушно движение поне като възможност, е окачена в непринудената обстановка с дневна светлина и социален амбианс. В такава атмосфера застиналото парче звездно-облачно небе виси като застинал лазур, наситен с рапидографа от фини прахови частици, спрей, пиксели  - съвременния слой. Долу, в галерията, някои от композициите са разположени върху стена, оцветена във високотехнологичен нюанс на бялото, преминаващо през цяла палитра флуоресцентни и искрящи, но сподавени в акварелна умора и безплътност цветни градиенти. Този колоритен ход превръща стената в трептяща плоскост, създава тревожна вибрация в пространството, в което и без това мощните като присъствие работи остават единствен репер извън илюзията на оцветената стена.

 

Живописта на Станимир Генов е забележително зряла, по особен начин тя успява да не е абстрактна, а нейният информационен капацитет да е плъзнат встрани от комуникационните канали на абстракцията. Работата му преодолява формалната характеристика докато търси стабилен визуален израз на собствено абстрактни теми. Казвам теми, защото нарисуваното не е обект, а намерение, застинало във формална композиция. Нарисуваното са мисли, които не се движат. Така препарирани под обилното количество боя, картините от тази значима не само за въвеждащия момент изложба стоят неопровержимо сериозно. Само с иронията на една развеселяваща обща постановка, каквато има изложбата, може да се постигне такава степен на отношение към изкуството, като към митичен загубен рай, територия на истини и начала, безвъзвратно отдалечени от нас.

 

С разработването на идеята за застиналите мисли в една изрядно дисциплинирана цветна програма, едновременно ситуирана и композирана в мизансцена, уж на шега Станимир Генов връща фокуса върху значимото в изкуството като функция на културата. Валидно би било и обратното, но само ако може да оставим на страна материалистическия анализ.

Отново във връзка с контекста на изложбата, който я прави още по-значима като случка и находка, ще трябва да уточня, независимо че го знаем много добре: планирането не е силна страна на националния ни темперамент и работен режим. Затова не бива да се учудваме, че планът за програма на ЕСК Пловдив-2019 се различава от обозримото. Това се случва основно поради ясни, макар и не явни административно-политически причини и течението на средствата, чиито потоци ги мотивират. То има малко общо с културата или реалния потенциал на Пловдив като средище. За онзи, който се вълнува, Пловдив (въпреки всичко) продължава да бъде основен културен център и без да бъде номиниран за такъв отвън/отгоре. Забележителното по отношение на културата в тесния и административен смисъл на понятието, което може да се отчете като проблем не само  на обществения микроклимат на хълмистия терен, но и в остава фактът, че някои мисли не се движат.