Изкуството в публична среда е утвърдена и добре позната художествена практика, главно с нейните мемориални или монументални форми, като скулптури и паметници. Тук ние ще се спрем на едни сравнително нови форми на художествена практика в обществена среда, които изразяват критичното отношение на художника към актуални социални и политически теми.

Белгийският политически философ Шантал Муф определя публичното пространство като бойно поле, на което се сблъскват различни хегемонни проекти, без никаква възможност за окончателно помирение. Според Муф критичните художествени практики могат да играят важна роля в подкопаването на доминиращата хегемония в този така наречен „агонистичен” модел на публичното пространство, като визуализират това, което е потиснато и унищожено от консенсуса на пост-политическата демокрация (1).

Подобни артистични практики могат да бъдат проследени още в авангардни и нео-авангардни движения като Дада, Флуксус и Интернационалните ситуационисти. От последните десетилетия на 20 в. насам обаче все повече артисти предпочитат да напуснат традиционните галерийни и музейни пространства в търсене на по-интерактивен контекст и директен контакт с публиката. Някои изследователи смятат, че това търсене представлява една широка перспектива, която отразява нуждите на времето и респективно на обществото.

Във въведението към изследването си „Социално ангажираното изкуство след социализма. Изкуство и гражданско общество в Централна и Източна Европа“ американската изследователка Изабел Галиера пише: “През последните три десетилетия водещи теоретици и изследователи от САЩ и Западна Европа – като Сюзан Лейси, Сюзан Габлик, Гранд Кестер, Шарън Джаксън, Клеър Бишъп, Никола Борийо и Мария Линд, определят социално ангажираното изкуство като водеща глобална тенденция в съвременното изкуство” (2). Нейното твърдение намира потвърждение в множество художествени форуми и инициативи, които следват тази тенденция.

През 1998 г. френският куратор и художествен критик Никола Борийо, създател на Palais de Tokio в Париж, издава есето „Свързваща естетика“ (Relational Aesthetics), в което разглежда нарастващия брой социално-ангажирани художествени практики, които се зараждат през 90-те години. Те са базирани на формите за участие (participatory forms) за ангажиране на публиката и взаимодействие чрез общуване с посетителите в музеен контекст или галерийно пространство. За пример дава работата на Риркрит Тиравания, американски художник с аржентински произход, който готви на живо в музейното пространство

Според него това са „набор от артистични практики, които приемат за своя теоретична и практическа отправна точка всички човешки отношения и техния социален контекст, а не самостоятелното и лично пространство на артиста“ (3). В този смисъл изкуството създава социална среда, в която хората се събират, за да участват в споделена дейност. Борийо твърди, че „ролята на художествената творба вече не е да формира въображаеми и утопични реалности, а всъщност да бъде начин на живот и модели на действие в рамките на съществуващата реалност, независимо от мащаба, избран от художника“(4). В „свързващото изкуство“, ако трябва да преведем на български този термин, публиката се възприема като общност. „Вместо изкуството да е среща между зрител и обект, „свързващото изкуство“ създава срещи между хората. Чрез тези срещи, смисълът се разработва колективно, а не в пространството на индивидуалното възприятие“(5).

В текста си за сборника “Изкуството на градската интервенция“ Лъчезар Бояджиев описва публичното пространство като място за преговори, където всички граждани – художници, минувачи, полицаи или политици – постоянно се борят за присъствие и правила за ползване като действащи лица (играчи) с принципно равни права. На фона на мащабните строителни проекти, разгръщащи се в „турбо-капитализиращата се столица“ на България, Бояджиев се обръща към възможностите на „художника като гражданин“ да доведе до промяна в градската среда.

Представените накратко тук теоретични постановки очертават контекста на моето изследване във връзка с докторска ми дисертация. В нея се спирам именно на тези форми на художествени практики, които се случват извън традиционните изложбени пространства (галерии и музеи) с ясното съзнание и намерение да срещнат по-широка и непредубедена публика. Те са обикновено временни по своя характер, т.нар. намеси в публично пространство (от англ. intervention in public space), които варират жанрово между акции и инсталации, като общото между тях е, че интерпретират социални и политически теми и отправят призив или послание, често критично към даден проблем на съвременното общество. Това, което ги отличава от други форми на изкуство в публично пространство, като т.нар. специфични за мястото (от англ. site-specific) творби, е че те се занимават не толкова с мястото, колкото с хората и обществото и търсят ангажиране на публиката (от англ. public engagement).

Американската художничка и куратор Сюзан Лейси нарича този род изкуство с термина „нов жанр публично изкуство“ (от англ. new genre public art). Тя го определя като „активистко, занимаващо се със социални и политически въпроси, често създадено извън институционалната структура, така даващо възможност на артиста за пряка връзка с публиката“ (6).

Във фокуса на моето изследване попадат подобни форми в съвременното българско изкуство, които намирам за особено интересни, защото рефлектират процеси, както на обществото, така и на художествената сцена в България. Те се случват във време (след 2000 г.), в което много от българските художници вече имат доста добро познание за актуалните тенденции в световната художествена сцена и така се опитват да привнесат нещо ново в нашата действителност. Тази тенденция се засилва както от по-често пътуване и участие на българските художници в международни форуми, така и от засиленото ползване на съвременни информационни и комуникационни технологии, като интернет.

Тези процеси безспорно отразяват и една зрялост на гражданското общество в България, което има желанието и волята да заяви своя глас спрямо някаква нередност в социума или средата. Изкуството съответно рефлектира тези процеси и става изразител на мнения, които търсят широка публичност и открит дебат.

Сред включените в изследването ми художествени проекти в публично пространство са:

МУСИЗ (2005)

Художествена акция на Иван Мудов, която инсинуира откриването на Музей на съвременно изкуство в София, в бившата гара Подуяне. Проектът се осъществява в рамките на Визуален семинар, проект на Института за съвременно изкуство София и Центъра за академични изследвания, в рамките на който се реализират серия от проекти, изследващи градската среда. Иван Мудов организира мащабна рекламна кампания, която разгласява откриването на МУСИЗ - дълго чакания Музей на съвременно изкуство в България и изпраща покани на държавни и общински институции, посолства, професионални среди и т.н. Обявено е, че специален гост за откриването е художника от български произход Христо Явашев. В посочения ден и час се събира огромна група посетители, сред които много представители на медии, дипломатически мисии и държавни институции. За тяхна изненада обаче там няма нищо, освен обичайните дейности на гара Подуяне. Целта на художника е да повдигне остро дебата за липсващия музей на съвременно изкуство в България. Смел и доста скандален акт, който остава следа като една от най-въздействащите и критични художествени творби в обществена среда.

 

Гражданска позиция (2007)

Група Ултрафутуро, включваща художниците Боряна Росса, Олег Мавромати, Катя Дамянова и Антон Терзиев прави акция в градска среда, която реагира на действителен случай, на който те стават свидетели. На оживено място за срещи, тротоара пред Царевец, до подлеза на Орлов мост, те наблюдават как в продължение на час се извършва унизителен арест на млада девойка, на който никой от преминаващите не реагира, освен самите артисти. Така, те решават да инсценират подобна случка, за да провокират и наблюдават реакциите на публиката. Боряна, с нахлупена торба на главата и вързана с белезници, стои на колене в продължение на около час на същото място. Останалите членове на групата стоят настрани и заснемат скришом акцията. Тъжната констатация е, че от многобройните минувачи, никой почти не реагира на това брутално заявление в обществена среда. Само един човек, и то от маргинализираната част на обществото, пристъпва бариерата на изолация и прави опит за намеса. Посланието на художниците е, че сред българското общество цари страх и липса на солидарност. А никой не знае дали няма да се окаже в подобна позиция…

 

WYMAMPAROI (2008-2010)

Вероника Цекова, афектирана от многото проблеми по тротоарите и алеите в столицата, особено, когато караш детска количка, решава да направи акция, която да отговори шеговито на това. Заемайки посланието на  английския израз When You Make a Mistake Put a Rose On It (Когато направиш грешка, поправи я с роза) тя буквално прави това – засажда цветя в дупките по тротоари и алеи. Макар хумористична, работата е остро критична към проблемите в градската среда и намира добър начин да заяви гражданската позиция на автора.

 

Стрелбище (2012)

Венелин Шурелов, който е познат с множество проекти в обществена среда,  прави инсталацията „Стрелбище“ за фестивала за изкуство в публично пространство в Западен парк в София през 2012 г., по-късно показана в DA Fest и на други места. Традиционният фургон е заменен от надуваема структура, в която са поставени три стрелкови позиции, приканващи посетителя да стреля по мишената – фигурата на художника, прожектирана върху 3 големи TV монитора.  Сензори отчитат попаденията в центъра на съответната мишена, което стартира автоматично различни видео файлове. Цялостно проектът „проблематизира привидно романтичния образ на стрелбището, такова каквото го познаваме от увеселителните паркове, и от друга страна развитото от гейм индустрията поколение шутъри (shooters), което безпокои обществото със своите шокиращи форми на насилие“(8).

Представените тук примери показват една тенденция, която аз, като куратор и изследовател, намирам за интересна и важна за съвременното изкуство в България. Макар да не е водеща в художествената ни сцена, тя все пак отбелязва желанието и намерението на отделни артисти да бъдат „в крак с времето си“ и да правят изкуство, което отразява актуалните проблеми на социума, като същевременно е част от глобалната художествена вълна. Затова аз лично се изкушавам да нарека това, което Сюзан Лейси  обозначава като new genre public art - нов жанр обществено изкуство. Идеята ми, е че тези художествени практики именно представляват обществено изкуство, което търси начин да излезе навън и да се срещне директно със своята публика, за да предаде своя призив и да доведе до промяна в обществените нагласи и поведение.