През февруари в галерия „Стубел“ се откри втората част на кураторския проект на Юлиана Текова със заглавие „Не-места на утопията“. Първата изложба се откри през април месец миналата година в галерия „София-прес“, а съставът си остава почти същият, с няколко изключения. Участници са Анжела Терзиева, Гълъб Гълъбов, Димитър Яранов, Елеонора Терзиева, Константин Костов, Марта Райхел, Мими Добрева, Трендафила Трендафилова и Юлиана Текова. Подхващайки отново всеобхватната тема за утопията, интересното е дали те поставят нови философски въпроси или постепенно достигат и до някои отговори?

Как се е родила тази тема надали може да се определи. Райската градина ли е оригиналната утопия? Или тази, описана от Томас Мор в едноименната политическа сатира? Обществото в незавършената „Нова Атлантида“ на Франсис Бейкън или пък „Градът на слънцето“ на Томазо Кампанела? Безброй са гледните точки и може би точно това доказва, че утопията никога не би могла да бъде нещо друго, освен едно въображаемо, съвършено място, идея, различна в очите на всяка отделна личност. В Китай например за синоним на утопия е възприет терминът „peach blossom spring“, който идва от поемата на Тао Юанминг (живял през V в.) със същото заглавие.

 „Утопия“ буквално означава „не-място“ (oт гр. οὐ„не“ и τόπος „място“), т.е. съществуването му автоматично се отрича. В английския обаче има разлика в значенията на думите utopia и eutopia – втората се превежда като „добро място“ (от гр. εὖ „добър“).

 И така, не-място ли е то?

На въпроса може ли да съществува такова място и, ако да, би ли искал един творец да живее в него, кураторът на проекта Юлиана Текова коментира: „Дори да беше възможен, такъв свят би бил изключително кратко съществуващ като време, просто защото времето по начало променя всичко. Такова място обаче може да бъде идея, съществуваща извън „днес, сега и тук“; идея, която препраща към трансцедентност, препраща както към миналото, така и към бъдещето.“

Ако се вземе предвид всеобщата представа за утопията, без съмнение тя е невъзможна и то главно заради нас самите. Всяко общество, всяка личност има различни искания, т.е. човечеството никога не би могло да бъде напълно задоволено, което противоречи на природата на утопията за съвършеното, щастливо, едноправно общество, в което всяко желание бива удовлетворено. Хаосът на идеите никога не би довел до това. За твореца обаче утопията представлява нещо съвсем друго – това е състоянието, което те изкарва от делничното, скучното, еднообразното, то е стремежът за достигане на онова, което е отвъд видимото и въобще реалното, обективното. Инстинктивно или нарочно художникът бяга от него? „Самият процес на създаване на изкуство със сигурност е утопичен, но утопията сама по себе си не е бягство от реалността, по-скоро е контрапункт“, казва Юлиана Текова. В този процес авторът създава друга своя реалност или виртуално пространство, в което пребивава и може би търси себе си, и в което създава изкуство, чието бъдеще е неясно. А точно този аспект е вълнуващ и ценен. „В творчеството на всеки един от участниците в проекта виждам тази идея за утопията“, добавя тя. Константин Костов например участва с две творби, озаглавени „Изкуството да не правиш нищо“ и „Градините на вила Боргезе“. За втората той коментира: „Припознавам градините като място на утопия, независимо, че става въпрос за „не-места“. Тук, от гледна точка на картини, съставът е изцяло нов, обстановката и пространството също. Оказва се, че при едно леко разместване на авторите, общият резултат на стените изглежда по съвсем различен начин. Тази случка създаде едно ново място на утопиите.“

За един творец може би най-лошото би било пренебрегването и загубата на всякакъв вид индивидуалност и характер, а не се ли състои точно в това утопичното общество? Единственият начин то да бъде удовлетворено, би бил ако желанията на всички са еднакви. Има равенство в икономиката, правителството и правосъдието. Тази идея е пряко свързана и с въпроса за свободата, сигурността и справедливостта, която е една от основните теми в „Държавата“ на Платон и в „Утопия“ на Томас Мор, възхваляваща равенството между хората, демократичното управление, патриахалното семейство, справедливите войни (ако такива са въобще съществуват). Щастието се състои в умерени удоволствия, а парите не са ценност. Утопията може да бъде свързана и с феминизма, каквато е и основната тема в книгата на Шарлот Перкинс Гилмън - „Herland“.

Имайки предвид, че в подобни визии личността и отделният индивид са абсолютно пренебрегнати и всичко е за общото благо, въпросът е как би могло да съществува общото щастие без личното? Всъщност води ли автоматично утопията към страдание, към едно непоносимо общество, т.е. към антиутопия/дистопия? С появата на произведения като „1984“ и „Фермата на животните“ на Оруел, „Ние“ на Евгений Замятин, „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли, „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри, „Портокал с часовников механизъм“ на Антъни Бърджес или пък филма  „Бразилия“ на Тери Гилиам от 1985 г., погледът се обръща в друга посока. Ако това е следствието от съществуването на едно равноправно и съвършено общество, кой въобще би го искал по начало?

Навярно в някои аспекти утопията съществува и в съвремието. Днешните масмедии, общуването чрез социални мрежи и начин на живот като цяло, това не е ли комуникационна утопия, която отново неизбежно води до страдание, до загуба на истинското, на осезаемото? Дали днес богатството е форма на утопия? Този въпрос обсъждахме и с Юлиана Текова. Кътчета със съвършено изглеждащи условия за живот; лъскави обвивки, съставени от нещастие – отново се появява онова противоречие.

Всичко това може би води до един извод – материалното никога не ни е било достатъчно. То е скучно, еднообразно, празно. Идеите и въобще виртуалното, от друга страна, представляват точно обратното. Любопитството винаги е било стимул, а недостижимото – стремеж. Тема като тази за утопията винаги ще провокира въображението и мисълта, ще поражда асоциации, и ще повдига въпроси, чийто еднозначен отговор не би могъл да се открие: „Такива идеи сякаш са по-трудно представими от антиутопичните - Адът като че ли е доста по-лесно изобразим от Рая“, споделя Текова. Този проект безспорно се откроява на фона на социалното, обременено, политически обвързано изкуство. Длъжни сме да си представяме бъдещето като утопия – това е подтик, стимул, даже повече – това е причината да се твори изобщо.

Или според Оруел в „1984“: „Нищо не ти принадлежи освен няколкото кубически сантиметра в черепа.“ А това, в крайна сметка, е всичко.