Скоростта, с която човекът на изкуството се е изкачвал към върха на пирамидата през епохата на социализма може да се проследи чрез мерките на обществената сигурност, с която държавата се е грижила за своите „високи редове“ и за вече настанилата се там ръководна каста. Пред възможността сме да разберем много от фактите и причините защо определени граждани не са били допускани до „горната половина“ на държавата и какво са правили в подножието на общественото си битие. Вижда се как и онези, стоящи под самото небе, са били проверявани за своето верноподаничество и постоянно са носели напрежението, че пътят им има посока надолу...

Къде обаче съществуваше възможността да срещнем или се подсетим за това? Става дума за една сериозна като намерение изложба на изкуствоведа Красимир Илиев, правил преди това (в колектив с изкуствоведа Пламен Петров) и превъзходната експозиция–ретроспекция на Сирак-Скитник... Този път хубавото е, че темата включва отношението на твореца към времето, в което осъществява произведенията си, както и че фокусът не е поставен върху целия Луд ХХ век! Този път вече няма да четем за онези, подслушвали телефоните на Чарли Чаплин през целия му живот, или следили всеки дъх на великият сценарист-комунист Трънбо, който работил под друго име и само така е печелил „Оскари”... Хубаво беше да погледнем в българските си работи и в нашите си каши, забъркани от „собственото ни Средновковие” – иска ми се да вмъкна термин, подобен на „Новите средновековия”, измислен от Бердяев, защото си го бива, а и още сме в обективен спомен със стойността на съдържащото се във времето...

 

РЕАЛНАТА И НЕРЕАЛНА СЪПРОТИВА

Един Великден Димовски подарил на Радой Ралин яйце с нарисуван Сталин, на което пишеше „Воистину воскресе!”.

Би могло и да се каже, че не само една, а вече няколко изложби реквизираха модерното ни изкуство за корпоративните интереси на днешната политическа действителност, като осветлиха какво е било то сред доскорошното, социалистическо време. Какво е мнението ми за всичко това? Определени хора, със своята креативна същност (въпреки някои противоречиви мнения), се представят, а и са представени, в ролята на ментори, но и още повече на суперзвезди, чието творчество говори подобно на самите тях в тенденциите на критичността, и така разкрива – къде спорно, къде допустимо – смелостта, и необичайността им за периода на тоталитаризма. Проявявали са характер, съответно са направили пробиви, с които оставят важни, може би, дори етапни произведения. Изборът на авторите е спорен. Пропуснати са редица важни имена. Веднага ще посоча един – критикът Кирил Кръстев, който е издавал списание в Ямбол, а негов сътрудник е бил Филипо Томазо Маринети. Той доживя 10 ноември и видя рухването не само на Стената, но и на социалистическия реализъм, чиято противоположност е неговият естетически идеал: „Безспорно е, че френската живопис от повече от един век води развитието на световната живопис.” – пише Кирил Кръстев през 1948 г.: „Тая живопис, колкото и да изглежда странна и недостоверна, е реалистична в своите търсения и оправдания: само че тя не иска да повтаря изчерпания още в миналия век идеал за научно точно външно възпроизвеждане на действителността, а се занимава с художествени чувства, с преживявания, породени от нея, с чисто живописни задачи, извлечени от реалността, до степен на психологически преводи.” А що се отнася до съветската, водеща живопис – какво мисли същият критик за нея: „формалните задачи в нея остават, ако не на втори план, то поне не по-важен от сюжетното съдържание... Главната формална грижа в нея се полага за верния и точен рисунък..., а останалите средства – колорит, композиция са подчинени на сюжетната достоверност и на идейния замисъл.” Пионер на модерното изкуство у нас, Кръстев сякаш е решен да воюва с пропагандната машина и продължава: „Но имаме сведения, че там, (в СССР – б.а) видни модерни художници, като П. Кончаловски, продължават да творят в напълно синтетичен стил и с онова вътрешно музикално чувство за колорита, характерно за Матис”. Верен цял живот на модерните школи в живописта, по време на последния конгрес на СБХ, при тоталитарния режим, той стана и заяви, че вече всичко е показало - социалистическият реализъм е мъртъв. Никой не реагира от художниците и изкуствоведите – нито на верните думи, нито на гневния президиум, който изразява становище, че такива изказвания са недопустими…

А другите, споменатите? Покрай истините за тях и от тях се налагат редица възпитано поставени въпроси: къде е съпротивата им, в какво се изразява техния протест, има ли реален комфликт между тях и власта?…

Или конфликтът е съществувал единствено в границите на изкуството. Днес сме свидетели на трудно представяне на обективността навсякъде около нас - изкуството не би могло да е изключение. Политическите пристрастия пречат и объркват всеки неповърхностен диалог. Всъщност имало ли е някакво неподчинение в изобразителните ни изкуства, спрямо представяното клише „Източен блок” или точно то, особено в България, бе най-приспособимото към изискванията на социалистическата политика, най-послушното, най-дирижираното. Не бе ли точно то гримът, който пудреше нещата, показвайки ги „европеизирани” и разсърдени?... Подчертавам изразът „особено в България”, защото изложби, потушавани с булдозери, като тези от Москва през 1974-та, неформални изложби по мазета и тавани, прояви, обединения - макар и на малки групи творци - дори такива, когато всеки момент се очакваше да бъде спусната революцията от 1989 г., не се посочват или възприемат еднозначно като действителни от всички у нас – в останалите страни те обаче съществуваха… И кураторите на такива изложби не посочват точно такива прояви, независимо че имаше. Впрочем, мога да кажа защо – не е в интерес на гилдията да бъдат показани хора, които и преди 10 ноември бяха гонени, а и след това отново гонени от пребоядисалите се същи официози… В интерес е само на гонените, защото те още нямат възможност да бъдат привлечени от гилдията си, съобразяваща се с вечните официози от времето (преди и след прехода). Все едни и същи…

Първата експозиция в СГХГ се наричаше „Изкуство за промяна 1985-2015” и бе проект, който си постави задачата да „проследи дълбоките изменения в българското общество от средата на 80-те години на ХХ век до днес, както и събуденото съзнание на художниците като корективи на социума.” Тя бе открита през 2015 г. и премина през особено остри дискусии, дори в рамките на интернет пространството. Основното обществено вбесяване бе поставянето на творба от Светлин Русев в експозицията. Но при така поставената задача – корективите на социума – неговото присъствие е не само нормално, но и абсолютен акцент. Нека има дискусия за ролята на Русев във времето и творческите насоки на поколенията, включително, и всички онези пинизи, с които художникът съумя да се запази до момента – невъзможно е той да бъде подминат…

Втората носи заглавието „Форми на съпротива (1944-1985)" - тя се състоя наскоро - обяснението за нея в сайта на галерията е: „изследователски проект на изкуствоведа Красимир Илиев, който разглежда историческите и художествените процеси по времето на комунизма и опитите за съпротива на някои от българските художници срещу Системата и догмите на социалистическия реализъм”.

Лично моето отношение към едната и към другата експозиция (въпреки, че имам своите бележки и несъгласия) е да ги приема такива, каквито са. И най-важното: приемам ги като повод за стартирането на много нужен и важен диалог. Въпреки острата полемика, която предизвика (интернет агресията можеше всеки момент да се превърне във физическа) първата експозиция бе обективна като процеси, втората – със значително по-широка теза, която, въпреки по-задълбочено търсения материал, не запълни отсъствието на действителни форми на съпротива. Ще се подсигуря с допълнението, че при всичките си съгласия за диалог по видяното, подчертано ми се иска да кажа, че все още не си представям истината за нашата култура, завършена дотук само с тези прояви в такъв стил, посока, тенденция. Чувам оправдания, че го нямало нужното историческо време за да се осъзнаят възможностите на недоглеждане на редица истини в нашето изкуство. Напомням, че все още сме подходящи за подобни изложби – паметта е налице, защото има живи свидетели на неотдавна случилото се. Обаче има реалната опасност свидетелите да си заминат, а заедно с тях и техните изводи и спомени… А тогава разни извънхудожнически, политически амбиции, както и подлизурщината пред разни нови конюнктюри ще заменят напълно онова, което искаме да разкрием като съществуващо през периода на социализма.

Разглеждането на тенденции, при съществуващи политически и исторически пристрастия, е само една възможност за показването на някакви факти в различна светлина. Защото промяната, превратите от 1989-та, произлизаха от определени международни ситуации, но бяха и дело на самите партии, управлявали до този момент. Естествено, бе направено всичко възможно за заличаването на партийната роля в минусите на отхвърлените системи и преувеличаване тези на други подвластни фактори. Например целенасочена трансмисия на минусите към определени лица, полицията или милицията, разни ОФ организации (не биват да се забравят онези хора в миналото, които имаха мъжеството да изразяват мненията си не на улицата или на маса, нито в последния момент, а пред лицето на властта, сред най-висшите ѝ ешелони. Подобно на зам.-главният редактор на в-к „Работническо дело”, Любен Велев, когато го поканили в ръководството на ОФ. Той отказал с думите: „боклуджийски организации не ме интересуват”. Подобно остро се държал и пред Людмила Живкова, когато се заела да го поучава за мисията на културата. (Впрочем, Любен Велев и съпругата му Ана, която е един от първите директори на Националното радио след 9-ти септември, са кумове на поета Александър Геров...) Подобно нарочно или емоционално изкривяване на фактите и страх пред подробностите в истината, водеше тенденциите в представяне на културата най-вече до проблемите за „модерно-немодерно”, като най-значителния процес, случващ се в областта. Тези, които са били модерни са вървели срещу шаблона на социалистическия реализъм, а другите, консервативните – сякаш са били привърженици на социализма и неговата естетическа доктрина. Повърхностен метод за разделение между добрите и лошите, но в случая държавността ни го е включвала!!!

И обратно – дори чрез двойното си покровителство над новите и традиционните прояви сред творчеството на художниците, социалистическата държавност демонстрираше своята умела тоталитарност над всичко и навсякъде. Тя представяше лика на поколенията, правеше си пиар пред света. Един пример - групата „Градът” е твърде спорна като искрено явление в културата ни. Появяването им, макар като група надарени творци, стартира и се пропагандира с всички прийоми на партийността и методите „отгоре на долу”. Обаче днес за нея пишат така: „В годините преди 10 ноември 1989 г., това се приема почти като политическа акция срещу властта, която публиката жадува от години. Групата става абсолютен хит и за времето, в което съществува променя сериозно предствата на зрителите към начина, по който съвременното изкуство трябва да се експонира”. Много по-естествено некомфортен, но и с позиция, ми се струва отговорът даден от скулптора Венцислав Занков на въпрос, зададен му от вестник „Капитал”:

- Изненадаха ли ви някои от имената от арт средите, огласени като сътрудници на ДС, които бяха публикувани преди броени дни?”

- Не. Аз това отдавна го твърдях. Не може преди 10 ноември 1989-та, група „Градът” да направи изложба авангард в галерия „Райко Алексиев” без покровителството и участието на системата. При положение, че за подобни действия Орлин Дворянов и Добрин Пейчев бяха арестувани. На тях двамата им разрешиха да правят подобни експозиции чак като мина изложбата на група „Градът“.
Няма какво да се изненадваме – вижте само кои бяха дисидентите на закуската с Митеран. Това, което стана в началото на прехода, е същото като с паметника – най-върлите комунисти се пребоядисаха и станаха първите капиталисти. В изкуството е интересно да се отбележи, че хората, които излизат като свързани със системата на ДС, не са свързани с комунистическата естетика. А напротив, те всичките са модернисти. Така че, можете да видите какъв ни е и модернизмът. Навремето бях казал: „Преходът свърши, промяна няма“. По върховете са същите супергерои и могат да си играят на благотворителност, и на всичко. Тъжно е, че е похабена енергията на не знам колко поколения. Някои избягаха, други пропаднаха”.

Подобно мнение се споделя от много хора. Аз го споделям също от самото създаване на тази група и съм го отразявал в печата, дори имаше отворено писмо до мен от групата… Работата е, че доайенът на модерното ни изкуство и изобщо, доайен на българското изкуство, възрастният Иван Ненов го казваше публично - той наричаше поведението им „буржоазна пяна, произвеждана от комсомолци”. Една от героините на Блага Димитрова бе изказала мнение, че животът ѝ е объркан, преди още да бил започнал – подобно ще бъде и за нас, много дълго след като времето ни е приключило.

Раждането на Русенския комитет, подкрепен напълно искрено от смели и честни хора, е показателен пример за тогавашната горбачовска и руска намеса в работите на вътрешната ни политика, при цялата ѝ съмнителна политическа независимост (същата като днес)… Впрочем в онзи момент и българската политика не предлага кой знае какво – нивото е прословутия Указ № 56, когато по свидетелството на политика Жан Виденов наистина стартират групи като тази, която посочихме из творческите ни среди: „говореше се за другари, които ще могат да се развиват в по-големи мащаби и ще станат нашите уважавани патриоти капиталисти, и такива, които ще си бъдат таксиджийчета”. Да не говорим за създаването на СДС и повечето такива образувания, завършващи съществуването си днес като фарс.

В пълна противоположност на познатите стандарти, ето, че в едно изказване още от 1982 г., художникът Атанас Пацев предлага Съюза на българските художници да се разбие на два съюза. Такъв на приложните изкуства и Съюз на изящните, който да включва секция за политическо изкуство. Също този съюз да има следните групи: „експерименти, нови (търсения) посоки, нови жанрове, съвременникът, традиционалността”, а галерията  и заседателната зала – предполагам на „Шипка” 6 – да се раздели като „зала на групите” - зала за общи изложби, зала за социални изложби, зала на дискусиите. Та коя организация и нейния ръководен антураж, особено такава, която реализира и толкова фалшиви стойности, и ги материализира по недостъпен за останалото общество финансов начин, ще поеме организацията на подобни пространства за свобода на търсенията! Което дава повод на Пацев да запише: „Тука човек свиква с едно страшно примирение, в някакво дремещо полусъние. За да се концентрирам е нужно или силно безсъзнателно вълнение или съзнание за отговорност или дълг. Затова е необходимо да бягам от атмосферата на СБХ, която въпреки това прелива по някакъв потоп на мисълта и чувството, и пречи, разваля, и смазва.”

Пацев е изцяло ляв в убежденията си. Но и тук е изпреварил, също както в изкуството си, редица от останалите съществуващи.

Подобно неконвенционално мнение обаче изказва и живописецът Владимир Мански. Той е почти напълно забравен художник, но голямото му творчество често попада на търгове и ни напомня за един добър порфесионалист. Участник в конспиративната борба (легендата говори, че крил Тодор Живков след някакъв провал), той решава да не участва в битките за власт в СБХ и трансферира своето минало срещу един така рядко издаван някога на простосмъртни паспорт, с който да пътува и рисува в чужбина: „Другари, аз тук правя следното предложение. За в бъдеще, преди всичко в изложбите, да се подсигури участието на художници от всички жанрове и стилове – абстракционисти, футуристи, кубисти, реалисти, натуралисти, и въобще да се даде на всеки възможност за художествена изява…”

Къде ли са останалите подобни смели предложения? Всъщност има и други, също така покрити със забрава. В някои случаи направо нарочна. Живописецът Георги Ковачев застава лице срещу лице с партийните си колеги – прочита им писмо още през 70-те години, в което настоява да бъде отменена, поради давност и нелепост, присъдата над Райко Алексиев. Художникът, разпитвал свидетелите от последните дни на Алексиев, уточнява подробностите около смъртта му. Повежда спор около няколко неверни публикации, без притеснение, че едната от тях е на Веселин Йосифов, който заема отговорно място сред властващата творческа номенклатура, работил в кабинета на Тодор Живков, член на ЦК на БКП. Последният твърди, че в жилището на буржоата Алексиев, можело да се играе свободно тенис или крикет. Ковачев също е комунист от преди 9-ти септември. Не поставя ли последното обстоятелство въпроса за социалната ангажираност сред поколенията, а и различията при самите тях? Николай Шмиргела е от поколението на Ковачев и също като него е комунист от преди 1944-та. Но дори във „Всяка неделя”, тоест вече през 80-те години на ХХ век, на въпроса за любима историческа фигура, той ще открои пристрастието си към Сталин. В печатните публикации на същото интервю, този момент нелепо го преправят на името на Спартак…

И така за изкуството ни от периода на социализма. Имало ли е съпротива, в какви форми е била тя и какво е осъществила? Социалистическата система по теория не правеше компромиси с несъгласните срещу нея и това им поведение тя определяше като липса на здрав пролетарски подход, нарушение принципите на марксизма. Според нейните клишета, пролетариатът е носителят на прогреса, а буржоазията – на застоя. Но Маркс не бе написал естетика и по тази причина, понятията за изкуство в различните периоди на държавите, съставящи Източния блок са доста противоречиви - не са никак успоредни - консервативното и новото са очевидни като прояви, но в редица от случаите властта или не показва отношение, или просто рядко художници у нас са я предизвиквали. Особено след случаят „Жендов”, когато най-влиятелният български художник-комунист се изправя срещу нелепостите на съветския социалистически реализъм и е повален с демонстрации, които нямат аналог в тази част на историята ни. Разбира се, след време паметта му възкръсва от пепелта и на партията не остава друго, освен да се снижи – каквото става в творческите среди, те да си се осират, ние бива да се омешваме с тях, колкото се може по-рядко. Но в творческите среди има толкова жадни за власт, освен това, решили да се харесват на властта, че на практика послушанието масово продължава през цялата ни социалистическа история на родните пластическите изкуства.

Днес се говори, че правото на самоопределение и индивидуални възгледи е било невъзможно, защото е поставяло под въпрос партийността. Проблемът е, че тези казуси са повече теоретични и щом не са във вид, който да застрашава режима, те бяха допускани и поощрявани. Би ли било възможно по същия начин да се развива едно социално в същността си изкуство? Точно в това е милото отношение на партията към модерното изкуство, което реално показва как могат да се създават творци еснафи и конформисти. Станалата промяна през 1989-та, бе изненадваща и за случващото се в изобразителното изкуство, до голяма степен събитията от тогава завариха редица хора в неочаквани роли, но и такива, които се бяха опазили от прякото облъчване на контакти с властта или партийността. Именно „модерността” спасяваше и онези конформисти, които успешно гравитираха около СБХ. Тя ги приравняваше с другите – които наистина бяха достигнали до своите творчески открития… Но времето притискаше творящите.

Основното в промените след 1989 г., бе отпадането на еднопартийната политическа система. Но имате ли чувството, че това време си е отишло? Нима големите награди на СБХ се дават прозрачно или пък правото на изложби се взема нормално?

Разказвали са ми, че при едно посещение на Тодор Живков в редакцията на вестник „Стършел”, карикатуристът Георги Чаушов го попитал:

- Другарю Живков, кога ще вдигнете забраната?

- Коя забрана?!

- Ами да Ви рисуваме…

- Че такава забрана няма.

- Няма, ама ни е страх.

Живков казват се засмял:

- Добре, че наистина ви е страх...

Страх, това е едното лице на конформизма. Но и приспособенчество.

Навсякъде, където съществуват форми на икономическа зависимост, ще съществува и начин да бъдат извивани ръце... Други рамки се отнасят и за определяне обтекаемостта на тъй нареченото модерно изкуство, като абстрактен феномен. Сартр обяснява това със сигурност по-добре: „В днешно време единствената възможна форма за борба на културния фронт - това е борбата за мирно съвместно съществуване между две култури: източната и западната. С това не искам да кажа, че е необходимо побратимяване между културите. Прекрасно разбирам, че съпоставянето между тези две култури неизбежно води до конфликт. Въпреки това, съпоставянето трябва да се прави между хората и културите, без вмешателството на институти. Аз лично дълбоко чувствам противоречието между тези две култури: самият аз съм продукт на тези противоречия. Моите симпатии неизбежно клонят към социализма и към така наречения източен блок, но аз съм роден и възпитан в буржоазно семейство. Това ми позволява да си сътруднича с всички, които искат да сближават двете култури. Но се надявам, че „ще победи по-добрият” - тоест социализмът.” За България е било проблем не дали се възприема адекватно какво е това източна и западна култура, а дали е имало натрупани исторически предпоставки за да се води коректен диалог в рамките на онова, което може да бъде „източната култура”. В София през 1955 г., като инициатива на „Комитет за приятелство и културни връзки с чужбина” у нас е открита „Мексиканска художествена изложба", представяща мексикански живопис и графика от Алфредо Салсе, Хесус Гереро Галван, Ангел Брачо и др. От публикуваните протоколи по обсъжданията се вижда, че представената живопис поражда консервативни реакции, изразени от преподавателя в Художествената академия, Евтим Томов. Според последния, такава живопис няма основание да ни се харесва. Не би била одобрена  – предполага Томов – и на съветските художници. Бенчо Обрешков реагира – за него мексиканските творци са повече от позитивен фактор... Всъщност, така представено, сблъскването на две мнения отново е конфликт, досущ като този, който Сартр разглежда. Но ако съберем повече факти, случилото се добива и повече от тези очертания. Когато си тръгва от същата дискусия, големият ни художник Илия Бешков отива направо в дома на проф. Камен Попдимитров на ул. „Цибра” 1 и почти извън себе си от нерви разказва какви неприемливи, по негово мнение, картини изложбата е натрапила... Защото, нека Томов да носи образа на консервативната, може би за момента и това на ждановска естетика (хубавата музика да се свирка с уста). Но нали същият човек опазва от обругаване графиците Петър Морозов и Михаил Кръстев (брат на д-р Кръстев, сп. „Мисъл”). Изискано е те да бъдат изключени от СБХ с формулировките за фашисти и националисти, а секция „Графика”, на която Томов е основател и секретар, да подготви действието. Не го прави – обяснява им да бъдат спокойни - често се среща с тях. Въпреки намека на своя колега от Академията, Дечко Узунов, че студентката Богдана Щъркелова трябва да последва участта на Славка Денева (с двойка на дипломната работа - едно докарване пред властта заради техните бащи, съответно Константин Щъркелов и Борис Денев, обявени за хора от миналото с всички тежки за тях и хората около тях последствия), Томов я опазва. Създател е на издателство „Български художник”, при него завършва Димитър Казаков, иначе последователно изритван от едно или друго ателие... А и тъй като някогашните методи бяха да се рови в противника до седмо коляно – той е анархист, други са невъзвръщенци, горяни...

В същата успоредност, Бешков (когото сатирикът Ралин наричаше „първия български дисидент”) рисува и помества редица карикатури, реални образци на социалистическата сатирична пропаганда. Нему Червенков позволява да закупи от Пловдивския панаир, изложения в английската палата „Ролс Ройс” (представяте си, докато десетки земеделци са в лагери, а собственият му брат е убит от Народния съд). Бешков още подписва изключването на художниците, обявени за фашисти или буржоазни дейци, характеризира Райко Алексиев като посредствен художник пред съда, потвърждаващ смъртната присъда на умрелия вече Алексиев... Бешков е велик художник – някогашният президент Желев го сравняваше с Ботев – но художникът-гений не е безгрешен. Щом и той, първия дисидент… какво остава за вторите и третите…

Говоря по-скоро за отговорността на фактите пред историческата действителност и най-вече доста лесното прикачване на ролите. Съпротивата може да има разнопосочни форми, но при всички случаи трябва да бъде призната като такава и от онези, които се бунтуват, и от властта, срещу която е насочен протеста.

Направо е гнусно да си спомним, че например при появата на Кръстев в Комитета за култура, негов колега го бе наричал зад гърба „Кико фашиста” и предупреждаваше чиновничките, че сам бил потенциално опасен за женската им сигурност. Такива факти сме виждали и като двойно свидетелство - те съществуват и в дневниците на скулптора Иван Колев, авторът на онзи „Св. Климент Охридски”, който печели четири поредни конкурса, но властта наложи отгоре този на Любомир Далчев...

Изложбата на Красимир Илиев има един много ценен момент. Той намира и показва творби на една напълно непозната художничка, Евгения Воденичарова, а всъщност показаното е невероятно хубава живопис, достойна да бъде до всеки от шедьоврите на изкуството ни, дори до чудесни чужди образци. Това ме кара да кажа, че подобно търсене има своята важност, че дори показва истината, най-дълбоката истина за Системата. Пренебрежението към онези, които не искат да участват в проявите или просто не се вписват, пропускат мига и остават извън нещата... ТЕЗИ ЗАЧЕРТАНИ ХОРА ДА СПАСИМ, ДА НЕ ПОЗВОЛИМ ИЗКУСТВОТО ИМ ДА ОТИДЕ ПО ДЯВОЛИТЕ!

Михаил Неделчев бе писал следното: „А Българското бохемство всред поетите имаше свои представители и в по – късните  Десетилетия – могат да бъдат четени жестовете из провинцията на Биньо Иванов или на Йордан Кръчмаров /вземаме най - талантливите/,  на пловдивските литератори Тодор Чонов и Добромир Тонев, може да се проследи тиражирането и другаде из България. Това наистина са по-скоро единични жестове.  Последният автентичен бохем беше философът-бездомник Михаил Йорданов, напуснал академична кариера, който гордо преживяваше като поправяше писалки из софийските кръчми и печелеше от феноменалната си игра на шах из клубовете.  Дългата му бяла грива, орловият нос, цялостният му облик бе емблема в кръчмите около „Раковски” и „Граф Игнатиев” до началото на 70-те години на миналия век. Автор на няколко книги, той проповядваше устно една цинична житейска философия,  която поради естествената си доброта не спазваше; той декламираше порнографските си поеми, част от които бяха посветени с презрение на „онанистите” от Съюза на писателите, неми наблюдатели на авторовото съвкупление с поетическата муза”. Мисля, че най-благородното и нужно дело за нас е да издирим именно тези творци, които живота или системата, или и двете, затриват. Ако приемете моя принос в тази насока, той е следният. Обичах в неделите да съм в компанията на Антон Кафезчиев, писател и вестникар, и също Висенте Урибе (журналист в нашата телевизия, бивш съветник на алжирския президент Беб Бела. Син на знаменития комендант на Мадрид от гражданската война в Испания). От време на време бай Антон говореше за племенника на Стефан Кънчев (помните художника майстор на най-хубавите ни емблеми, както наричахме запазените марки някога), Кирил Кънчев. И веднъж ми показа негови абстракции. От времето, когато първите ни следдеветосептемврийски модернисти ходят още под масата на партийните си секретари. Напълно непризнат, никога не излаган, лекуван, посетил тогава не една психиатрия (като и бай Антон), накрая убит – в годините след прехода – в някакъв вход… Това беше едно шокиращо платно – цветовете бяха положени на чаршаф без грунд, така както прави Елен (Хелен) Франкенталер, известната американска експресивна абстракционистка… Това интересно платно бе поело боите без грунд в лазурни причудливи форми.

 

Иван Милков, когото навремето всички художници познаваха, днес също е вече сред забравените. Карикатурист е на в-к „Народна младеж” и художник на в-к „Пулс”. „Майтапчия, бонвиван, който редовно изпращаше карикатури за някакъв европейски фестивал в Италия. В качеството си на заместник-главен редактор съм наблюдаващ на броя. Идва дежурният от Международния отдел и ми носи откъснат от телекса лист с информация, че карикатура на Иван Милков е отличена - на този фестивал май за всеки участник се намираше някакво отличие. Съобщавам на Иван новината и му поръчвам да възпроизведе карикатурата си, за да я даде на дежурния водещ броя заедно с информацията на БТА, че е награден. На следващата сутрин, рано-рано ми звъни секретарката на редакцията, че спешно трябва да се явя при секретаря по идеологията на ЦК на Комсомола - Симеон Игнатов (баща на бившия просветен министър Сергей Игнатов): „Я виж каква вражеска пропаганда сте надробили, няма да се учудя ако от съветското посолство изпратят протестна нота” и ми хвърля вестника. Карикатурата представлява мечка, която държи на синджир мечкаря, облечен като бай Ганьо. Мечката свири на гъдулката, а Манго играе ръченица. Хуморът е в разменените роли, но явно някой бдителен борец срещу идеологическата диверсия я е изтълкувал в смисъл „ето как Съветският съюз държи България на синджир”. „Не напразно са  наградили точно тази карикатура. Ясно е чии политически интереси обслужва”, каканиже Симеон, конското е дълго и заплашително, очаква главният редактор да докладва какви мерки са взети.

Десетина дни по-късно, Иван Милков получи, както бил редът, албума с наградените карикатури, включително неговата. Оказа се, че е изпратил няколко карикатури и наградената не е тази с мечката и мечкаря. Е, поне отпадна обвинението, че „Народна младеж” е отличена, защото се  е поставила в услуга на вражески политически интерес.

Находка обаче е случаят с Иван Петков, който все пак остава извън активния художествен живот у нас и твори повече за себе си и приятели. Той рисува по подобие на Салвадор Дали и стига до своя среда, благодарение на която прави изложба в Дома на киното. Изложбата имаше успех и репродукции от нея се появиха в печата. Оказа се, че и СГХГ е закупила негова картина. Някои от творбите му са остри реплики на „идеологическия сюрреализъм” около него и могат да се окажат единствените такива в живописта ни.

Споменатите изложби поставят проблема за създаване на платформа за професионални дискусии относно съвременното изкуство. Към кого е адресирано това изкуство – за критиката, която уточнява историята или другата – която се бори за истината? И непременно обективизация чрез поглед отвън... За кои точно родни художници 1989-та премахва тежестта на историческото наследство? И на кои над тях? Има ли творци, за които пък посоченото разделение във времето не е никаква граница? Дали става дума за художествено наследство, в което обществото и културата пресичат своите контексти. Дали все още не сме преди „дългата 1990", или вече съзнаваме, че живеем в нови и променени времена? Дали нови видове теории за конспираците не се фокусират върху определени неясни сили с образите на сърпа и чука? Дали не се акцентира като причина за явленията – тайните или тайнствените служби и тяхното отчаяно, непрестанно влияние върху вътрешната политика и култура. Не е ли последното само още един ясен знак за дълбочината на кризата, която обхваща всички сфери и чрез езика на новото лицемерие пречи да се насочи истината към действителните отговорни лица?

Не може да не се подчертае, че самата система, ако така наречем художествената политика на живота до 1989 г., и сама се бореше със собствените си минуси. Българското изкуство познаваше своите иновативни стилове - от модернизма до еклектиката, на конструктивизма и ранния социалистически реализъм. А също така, макар и доста по-рядко от другите изкуства, то също постигаше смелостта да отразява реалния социален ред: понякога като жонглира с възможностите да остане над нещата, друг път е било смазвано жестоко. Българското изкуство много пъти се е изживявало като Паневропейско и дали това го правят свободомислещи интелектуалци или творческата власт е умеела да си придърпва участия на мъченичество, бе част от фактите за борбата.

Реално в историята на съпротивата срещу тоталитарните социалистически режими в Европа наблюдаваме две фази: 1/ опити за реформи в рамките на комунистическите партии в Източна Европа през 1950-те и 1960-те години; 2/ движения, за да се създаде контра-общества, противостоящи на комунистическите партии на тези страни през 1970-те и 1980-те години. Как да структурираме онова, което е съпротива, обаче? Сред първия пример попадат реформаторските опити, проектирали се чрез унгарското въстание от 1956 г. и чешките реформи от 1968 г. Те се провалят под репресията на съветската „интернационална” въоръжена интервенция. Втори вид съпротива са онези опити, идентифицирани чрез създаването на неформални групи от интелектуалци и работнически лидери, за да се образуват неформални, отворени обществени групи, които да отстояват критичното си отношение към властовото състояние в страните си. Като такива форми знаем „Гражданския форум“ в Чехословакия под ръководството на драматургът Вацлав Хавел и на движението „Солидарност“ в Полша под ръководството на работника Лех Валенса. Българският вариант – „Клубът за гласност преустройство“ – възниква доста е по-късно от тях. Доста спорно е да кажем, че е припознат като опозиция дори у нас, да не говорим за абсолютното непризнаване на наратива му в чужбина – въпреки това, според мен той има и интересни прояви.

И все пак двете експозиции, с които започнах, показват, че вече нещо е позабравено. При това, покрай надвикването кой каква опозиция на Живковия режим е бил, никога не са споменавани, или пък изследвани, някои от високите форуми на опозиционно настроената интелигенция:

- Клубът на „Приятелите на София” около редакцията на списание „София”, където от проблемите на столицата се бе преминало към проблемите на държавата.

- Клубът „Васил Иванов” на художниците-фантасти, които бяха поставили за свой патрон още от 1982 г. творец, който е дъновист и считан за невъзвращенец.

- Клубът на художниците за демокрация, основан като част от Клуба за демокрация към СДС. Той е форма на творчески отношения след промяната, но сред членовете му са например проф. Кръстьо Чоканов, чиито студенти по анатомия в Академията са били наясно с неговата погнуса към редица от най-основните явления на социалистическата действителност. В този клуб членуват (или се отбиват) интересни творци: Иван Кирков, Петър Чуховски, скулпторът Иван Димов, Тамара Паспалеева, Лиляна Дичева и мн. др.

- Клубът на художниците на профсъюза „Подкрепа”.

- Клубът за фотография, дублиращ Националния клуб за фотография.

- Изключените от СБХ художници, например тези през 50-те години, с референция, че са били бранници, фашисти, националисти и т.н. Такъв е Любен Тръпков, чийто баща е Тръпко Василев, първият български галерист. И защо да се изличи онова, заради което Сашо Дяков, скулпторът, винаги ставаше прав в кафенето на кинодейците и му отдаваше чест – може би весел израз на благодарност, но много дълбок като израз на привързаност…

- Дали са прегледани добре протоколите на някогашните отчетно-изборни събрания-фарс. Но как така се забравиха острите изказвания на малко художници от по-младото тогава поколение - Васил Рокоманов, принципен, открит, говорещ за целия този фалш…

Военното потушаване на ревизионисткото движение за реформа на Пражката пролет през 1968 г. предизвика широко разпространено отчаяние за бъдещето на комунизма. Добре, но кои български художници го видяха, реагираха и го представиха? Кои български художници можем да идентифицираме като участващи във втория тип съпротива – участващи в отворени групи с критично отношение към властта?

Смелите процеси, според показаното в първата експозиция, са в по-голямата си част от 80-те години на миналия век. Но тогава точно и от позицията на властта в България се правят опити страната да се отблъсне от късогледия Съюз за икономическа взаимопомощ. Живков се опитва да пресреща очакванията за неизбежното преобразуване на социализма със свои сценарии и дори предвидени ходове... Той имитира, че се е откопчил от остарелите схващания за авторитарния социализъм – същевременно едва ли има илюзии, че само с имитации ситуацията ще се подобри. Не помогнаха ли неговите погледи на Запад точно тогава да постигнат впечатлението, че изкуството ни може би проявява независимост? Тази легенда продължи да битува и след 1989 г. И не само, защото наяве се случваше, че бившите комунисти запазваха непрекъснато сцепление с държавната власт? И, че именно опозицията настояваше да се тушира критиката над художниците, участвали в управлението на социалистическата власт. Подобните действия можем да познаем почти навсякъде чрез тяхната неопределеност – дори социализмът, сякаш нарочно, се нарича комунизъм и като такъв несъстоял се факт, самата опозиция изхвърля енергиите на критичната си маса към празно, условно пространство, а не към реалните фактори на някогашна действителна политическа действителност и нейните оцелели въздействия.

Екстраполира се до крайност тезата, че социалистическият реализъм е вид щампа, но това, на практика, е само в нечии предразсъдъци. И все пак, поставяни са дискусии относно пътят, по който ще върви изкуството ни. Тогава може би е по-съществено да проследим фракциите на защитаващите относително различните възгледи: например Атанас Божков, Васил Стоилов, Атанас Жеков, Дончо Вълчев и др., срещу Богомил Райнов, Светлин Русев, Атанас Нейков, Димитър Аврамов. Ясно определените възгледи между художниците са двете противостоящи си фигури Дечко Узунов - Илия Петров… Да видим как Атанас Нейков се оказва фактор да се представи една чудесна сбирка картни българско изкуство, чрез оглавяваната от него Софийска градска художествена галерия, докато едновременно с това поставяше парафи върху рецензираните от него материали за списание „София”. Той препоръчваше неотпечатването им с парафи „бранник, фашист, безпартиен”… В качеството си на какъв е изпратен до Виена да разговаря с напусналия България Любомир Далчев, съветвайки го да се завърне?

Ще призная, че е имало съпротива, ако поне имаме един автор, поне един художник или изкуствовед, който под някаква форма да е нарисувал или написал иронично, макар и скрито, нещо подобно на това: „На софийското летище, дето стъпихме с мокри очи и разтреперани нозе, ние бяхме посрещнати от представителите на нашата родна милиция. Това бяха двама млади хора, интелигентни, любезни и предупредителни, с великолепно чувство за хумор, така добре обрисувано от мнозина автори. Единият се назова Александър Захов, син на известен наш криминалист, а другият се нарече Борис Райнов, племенник на не по-малко известния наш разузнавач. Наглед вторият беше малко груб и намръщен, но беше в същност младеж със златно сърце. Двамата се осведомиха за здравето ни и се извиниха, дето ще трябва да прекараме някое време под карантина, тъй като светът пъкал от микроби и заразни болести… Два месеца по-късно, същите хора влязоха в килията ни. Помислих, че ще последва един от ония деликатни разпити, на каквито бяхме свикнали…”  (из книгата „Пътуване в Уибробия” на Емил Манов). Дали сме се бунтували като художници с достатъчно богатите художнически средства – да не говорим за онези на изкуствоведите – или, както завършва книгата на достойния Манов: „си живеем в мир и съгласие и началниците ни са доволни от нас. Всяко зло за добро”.

Изразявам съмнение относно ролята на доносите, които се цитират досега и по начините на цитиране. Дори „Черната тетрадка” на Бешков породи доста мисли и действително разочарование – мисли като: „Бои ли се русинът от света? Не, той съзнава, че е ненавистен, непоносим или в най-добрия случай съжаляван в цивилизования свят, в който свят той няма никакво участие в изграждането му през вековете. Непоносимо страдание за русина е това съзнание – да си през вековете една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията”. Руската интелигентност, непокорност, високата ерудиция на руската култура, невероятната дълбочина на тази култура – ненадмината дълбочина – мъжеството да се противопоставят на властта, възникването на самото понятие „интелегентция”, като противостояща на властта… Това е само част от приносите на Русия за цивилизацията. Също Китай и цяла Африка, която Хегел определя за неспособна да има история, стоят извън оградата, но са знакови донори на цивилизация и култура… Излишни отклонения! Същото изпитвам и пред разни цитати от документацията на ДС. Защото трябва да са последвани от факти, като какво е допринесло това за съответните наклеветени. И защо ги няма документите от творческите съюзи, където се прецежда подобна информация, където се провеждат решенията… В епохата на 4D сме – изкуството на симулираните ефекти. Но и това ни намеква, че измеренията трябва да се спазват. Иначе дори мемоарната ни литература вече се пълни с глупости. Скоро четох как болен изкуствовед бил получил ателие за работа, но след като от такова се отказала любовницата на висшестоящ. Познавам всички от тази история: това бе второ ателие на изкуствоведа, което му бе дадено, а когато неговата любовница преназначиха за материално отговорна уредничка там, където работеше, той поиска от тогавашния зам.-министър на културата Ани Серафимова, да уволни нейния директор, което впрочем стана… Така че, на никакви спомени и документи на вярвам и съветвам другите да не го правят, докато фактите не са подкрепени с повече от едно свидетелство…

Основни са причините, довели до производството на социалистическата култура. И ако желателно е да се говори, че социалистическата система е банкрутирала по всички показатели, именно изкуството ѝ е доказателство за противното. То още много дълго ще живее. „Износът на демокрация е била преобразувана в нова форма на империализъм, който надмина всичко, което можем да си представим!” – пише философът Антонио Негри за банановите републики. Но навлизащата демокрация заварва имено култура, родена от традицията на "разкопките" (в България примерно връщане към 30-те години), на сърцето, душата, на съвременната реалност, но често философски, като част от битието на много по-широк отрязък време, отколкото е социалистическата епоха. Среща тенденции, които се характеризират дори с отказа на изображение или, по-често, с изображения, отказващи да нарисуват точно соца, но  реализират нови представителства, родени от интензификацията на рационалното, от капацитета на човечеството. Работата е в мътната вода на понятието „съпротива”, какво точно ще хванем днес? С двете изложби обаче мисля, че е обратното – приближаваме се до важни гледни точки на историческите и реторични конвенции, които ни позволяват да разберем процесите поне като цяло, което да ни позволи да се съгласим, повече или по-малко с това, което показваното означава. Най-важното е, че разговорът е започнал. Предполагам, че редица хора няма да се съгласят, че за такава дискусия е необходима абсолютна интоксикация от конкретната ни политическа обстановка. Защото сме свидетели на онова неприятно учудване, с което новата система се среща с довчерашната ни култура. Увеличава се инерцията от тъпи термини, едноклетъчни наблюдения, неоправдана надменност… Увеличава се нежеланието да се разбере, че всяко изкуство не е резултат на вакуум и е дълбоко вкоренено в специфична култура на своето време и място. Има опити за уеднаквяване на различни факти, което наричаме сингулярност – фактите губят своя идиом и избледняват. С това единствено се доближаваме до социалистическата наука, цар на подобни методи. В същото време редица от примерите за модерно изкуство са лишени от предизвикателства и напълно естествено са предизвиквали гнева на редица творци като Бунюел, Сартр… Всъщност сянката на каквато и да е авторитарност е ненужна над нас – проблемът ни е просто да лигитимираме капацитетите на различните форми на нашата култура, главно като не пропускаме основни факти и творчества. Самото извеждане на някакъв гуру, прото постмодернист, над останалите или извън конкурса за такава титла е почти невъзможно. Почти, защото България има художник направил така, че самата страна да не посрещне събитията от 1989 г. посрамена. Борис Димовски!

Борис Димовски не го включват сериозно в проблема за СЪПРОТИВАТА. Фактите, с които го присламчват към нея са илюстрациите му за книгата на Радой Ралин „Люти чушки”. Дори при абсолютната очевидност, че скандалът около книгата се дължи на една от рисунките на Димовски…

Посочвал съм хора в други текстове (не искам да минавам за съдник, стоящ зад гърба на големия художник, нека темата да стане диалог, щом имаше такива на друго мнение, ако го поддържат и днес), че художникът дължи славата си на гърба на Ралин и неговата книга „Люти чушки”. А поне за тази книга, нещата могат да се кажат и обратно. Да не бяха илюстрациите, дали щеше да има подобен случай с книгата? Но „чушките” концентрира факти: книгата събира едни реалности, в които изкуството наистина започва да праска шамари на властта. В 1968 г., излизат особено остри сатирични книги - на Станислав Йежи Лец и Пламен Цонев например, също на Димитър Дублев, на Кунчо Грозев, филмът "Езоп", филмът "Кит" по сценарий на Черемухин, в който играят Радой Ралин и Пламен Цонев, сатирици... Радой Ралин постига да е връх и пример в литературната панорама на страната, той е в устата на всеки човек, но, и както казах, присъства в изкуството като нарицателно - във филма „Кит" изпълнява ролята на проф. Бостанджийски, който единствен казва, че кит не са хванали в Черно море, нито е възможно, нито е научно. Но в същото време, Димовски вече се е проявил като едно от лицата на своето поколение. Като партиен секретар на СБХ и секретар на секция „Графика" е предприел изложбата на тема рисунка да е без жури (така всеки може да каже и поеме отговорността кое да влезе или не). Всички от секция „Графика" могат да дадат мнението си (при друг повод е съдействал голямата награда за творба на тема Априлското въстание на Григор Спиридонов - все още тогава неизвестен художник, чийто баща, полицай е бил изчезнал безследно на 9-ти септември...). Предлага Димитър Казаков за член на СБХ и секцията. Мафията се изяжда... До този момент той има блестящи прояви в печата, автор е на ненадминати илюстрации в областта на сатиричната книга - в една от библиотека „Стършел" с Георги Друмев разказват начините, по които „прогресивните" режими в Африка се справят с парите, които „прогресивните" държави им дават... Издателят на емигрантското издание на книгата „Люти чушки” от Париж, Кирил Попов, е убит жестоко - намират го закован, разпънат на една стена, гол, с морков в задника - френската полиция заключава, че това е гей случай и по свидетелство на нашата емиграция, покриват следствието. Борис Димовски бе единственият реален мост между опозиция и социалисти след 10 ноември 1989-та година. Все още не се говори или може би вече се върви към плътна забрава на:

- дългогодишна съпротива Борис Георгиев и Жорж Папазов да влязат в паметта на българското изобразително изкуство. Освен изкуствоведът Кирил Кръстев се добавят имената на Владимир Поляков, Ламар, Борис Делчев.

- пропускане подготвяната акция срещу Хосе Санча - да бъде неутрализиран като художник. Именно защото е новатор в илюстрацията, графиката и театралната декорация. Така авторът на емблемата на Сатиричния театър е вече забравен.

- карикатурата срещу режима на ОФ в опозиционния печат. Един единствен техническият редактор - Димитър Новачков - член на неформалните движения преди 10-ти ноември, да покаже такива карикатури от Александър Денков и да цитира протоколи от разпитите на Никола Петков пред съда за тях…

- опозиционерите в Академията – например Слави Митев, Дамян Бегунов и техния път на развитие... Дамян Бегунов през 1956 г. е изключен временно от Художествената академия като студент, заради „непредпазливи" изказвания по време на Унгарската революция. Безумно излиза с няколко души пред църквата „Св. Иван Рилски”, която искали да разрушат, защото пречела на сградата на Партийния дом.

- споменахме за опитът на художникът Георги Ковачев от края на 70-те години да бъде реабилитиран Райко Алексиев, за което внася писмо в партийната организация на СБХ. Също така значението на постъпката на Борис Димовски с писмо да потвърди до Държавния архив стойността на творческото наследство на Райко Алексиев, без което до нас нямаше да бъде съхранена колекцията рисунки на художника  (тогава предадена в архива от сина му Радослав, но се е наложило да има становище, че е необходимо творбите да се вземат). Ами така несправедливо битата изложба на самия Георги Ковачев през 1973 г. и зловещите статии в „Работническо дело” (и други вестници) срещу този художник! За реакцията на Георги Мишев, който поставя картина на Ковачев върху една книгите си.

- досега няма почти никакви обобщения за това, което е накарало редица художници да напуснат България преди 1989г. Повечето от тях са забравени, никой не ги търси и не се свързва с тях. Никоя друга държава няма да си позволи да зачертае такъв график като Мирчо Якубов. Норберт Рандов говореше за карикатуристката Виолета Минчева, заминала като невъзвръщенец в ГФР, с респект на голям талант. Нито дума за нея никъде…

- изхвърлените студенти от Академията като несходни с политиката на народната власт, чиито имена могат да се видят – десетки – в главната книга на Академията. После, след известен период, редица от тях са възстановени, но какво се е случило с тях?

- принципни или напълно междуличностни са отношенията, довели до изключване на скулптора Любомир Гуляшки от СБХ. И ред такива преследвания. Твърдя, че в дадени моменти СБХ е била машина за преследвания на определени творци, и то – както в случая Гуляшки – не по политически причини, а абсолютно лични…

- няма нито едно изследване на студентския печат, в който цензурата бе по-слаба, и понякога се раждаха много интересни неща. Няма нищо и за художниците на самиздатските прояви, като например Анжела Минкова.

- Единствено отрицателна ли е ролята на художниците-комунисти и кой помага на Бенчо Обрешков да получава все пак някаква работа през 50-те години, годините на култа, кой подкрепя Невена Карамалакова (съпруга на осъден от Народния съд на смърт), как опозиционерът антикомунист Слави Митев получава работа в младежкия печат от Иван Вълов, един от основателите на младежкия печат след 9-ти, който отхвърля за това назначение членове на неговата партия, дори Павлето… В този смисъл почти всички творци, критикувани или гонени от социалистическата власт, били в лагери, изключвани от СБХ и т.н. си отидоха, придобили леви възгледи, силно олевяващи или с огромна критика към ставащото, случващото се в България… Тодор Хаджиниколов бе убит от крадци, след като бе оцелял години лагерист в Белене. Атанас Пацев, партизанин, нарисувал всички инакомислещи от някогашната антифашистка съпротива, ще помоли някои от тях – прихванали нови роли – да не са сред тези, които ще го изпратят в последния му път… При писателите това е още по-видно: Радой Ралин, изхвърлен и от свои, и от чужди, потърси извинение за политическите си участия, критикува и себе си, и безумията на прехода. Пламен Цонев търсеше пари да издава вестник на бедните, а докато го прави, го измамиха и му отнеха апартамента… Споменатият Хаджиниколов бе свидетел на ставалото в Белене и бе запазил много автентични спомени за това време: „Израснах в квартала на Тодор Хаджиниколов – „Цар Иван Асен". Минавах често по неговата улица „Загоре" на път за игрищата в Борисовата градина. Тогава не знаех, че високият, слаб мъж, с неизменно таке на главата рисува. Приличаше ми по-скоро на артист от немите филми. Изобщо,  „различен" човек. Видът му с нищо не издаваше страданията, на които е бил подложен. Хаджиниколов преживя Белене, но го убиха в „демократичното ни общество" за 30 000 лева (стари пари) и един черно-бял телевизор. Не знам защо, орисниците са си направили такава шега с него. И до днес нямам отговор на въпроса, защо дарбата и изкуплението вървят ръка за ръка”. Това пише Иван Матанов и то е вярно. Дори за телевизора – цветният му бе откраднат от убийците две седмици преди да се върнат отново и да вземат черно-белия, който арх. Георги Димов му подари. Художникът се зарадва и ни покани, разказа ни как са били докарани като затворници следователите на Трайчо Костов, защото са допуснали пред съда да се откаже от показанията си…

Логично последователен с последното, защото още като млад Цонев бе писал:

Хвала ти, българска майко юнашка! Надникни сред нивята и трудовети полигони:

На един безименен герой с потна рубашка –

Сто – със звания и пагони!...

- какво да кажем за позициите на пловдивското партийно ръководство и творческата сила на скулптора Васил Радославов (също забравен, а той фактически е първият скулптор, който показва модернизъм у нас, години преди Любомир Далчев и е критикуван особено консервативно), който издържа на критиката, че подготвяния паметник „Альоша” е „селскостопанская курица” - по думите на разбеснелия се Хрушчов. Той зачертава фигурата на войника с писалката си и поиска да бъде насочен към Гърция и Турция със зверско изражение…

- защо печатарите на литографии от графичната база на СБХ, която е била на ул. „Гурко”, твърдят че базата е запалена от група художници – според тях, така наречената мафия – и смело сочат имена. Факт е, че тогава изчезва сбирката от оригинални отпечатъци на така ценните и редки щампи от периода на националното Възраждане.

- няма ли начин да се види по-личния творчески свят на нашите художници. И да се потърсят творби от архивите им – Владимир Коновалов илюстрира за себе си Солженицин, които гравюри показва към дипломната си работа (без да каже, че са Солженицин, но приятелите му знаят). Българският художник, Владимир Овчаров се среща с Ернст Неизвестний, световноизвестен съветският скулптор-дисидент (автор на прочутия черно-бял гроб на Никита Хрушчов), имаше негови работи...

- нелепото обявяване на дъщерята на живописеца Никола Аръшев за френска шпьонка, тя лежа в затвора... На 6 септември 1968 г.,  Райна Аръшева е арестувана и обвинена в шпионаж. В следствието се оказва, че тя не е била посветена в съществуването на нелегалната организация, за която е обвинена, но е осъдена на 6 месеца затвор и изтърпява присъдата си, защото не приема да се откаже от приятеля си Фреди Фосколо. Посоченият случай задълбочи отношението към старите художници, като към носители на разложителни или остарели схващания.

- изработването на неофициалния паметник пред гроба на Васил Икономов, анархист, от скулптора Александър Гигов, лежал в Белене...

- в какво точно се изразява критиката над художниците с партийно членство, но третирани като маоисти – пример, за което е Иван Илков – участвал в партизанското движение…

Наистина, от планината факти ще се получи нещо доста трудно, но и интересно. Ние ще четем една история от неидентични разкази и факти. Ще се срещнем с много забравени имена. Едни спомени ще призоват други. Някои никак няма да са приятни и ще разрушат митове, ще прескачат над празната риторика… В подобен диалог не може да има нерви и предизвикателства. Повечето от същността на проблема е, не той да е съществувал, а ние да имаме отношение към него. И обратното – пловдивската група „Ръб” си била извоювала музей в Пловдив, заради ролята в авангардното изкуство на страната. Друг, в интервю, определя някакъв свой доклад върху модерното изкуство за датата, когато модерното ни изкуство е било стартирало у нас! Манията за живи класици не свършва. Както и арията на старческото отмъщение. Дори, когато големи творци като Александър Дяков говорят за ченгета и епигони - това са хора, вече починали - няма как да се защитят, а и разказите определено звучат като в деменция…

Все пак, при цялото мълчание на изкуствознанието за съвременните процеси в изкуството ни и още по-нелепото затваряне на тези процеси в отражение на познати рефлекции, на практика Красимир Илиев е положил огромен труд по създаването на своя теза, постигнал я е, отстоява я, предполагам ще я допълва... Самият той е пример, не по-малък от редица други на неприспособимост. Сред многото му очертани постъпки няма човек от Академията да не си спомни как Красимир спаси дърветата на Академията – бяха тръгнали да ги секат за да се разширяла видимостта от Народната библиотека към храм-паметника „Св. Александър Невски”. Беше викнато радиото, Георги Йорданов дойде известен, но Краси не отстъпи нито на него, нито пред багерите. Да не говорим за дипломната му работа върху Иван Милев... Извън подробностите, намирам работата му за психологическа фаза на показване поводите на поколението, към което принадлежи изкуствоведът, или по-точно, групата мислещи като него хора, да покаже, че не е била без мотиви във времето.

Дълбочината на изложбата на Красимир Илиев не е във фактите, впрочем далеч по-впечатляващи в чудесния каталог, отколкото в самата експозиция. Тя е в личностната реализация на изкуствоведа, свързана с биографията на неговото поведение на бунтар. Нашето изкуствознание не веднъж е страдало от „поколенческата проблема” да представя своята биография с тази на други, предходни творчества. Това в случая не е нужно. Гледах направеното като неговата лична версия за изкустовто ни – и това, което ме превлече в нещата, и другото: за което не знае…

Защо обаче е моята статия? Изобразителнотото ни изкуство от периода на социализма сякаш не носи много от белезите на съпротива. Изложбата показва напълно реални конфликти, които се отнасят до разбирането на формата, до опити временно да се изолират художници с модерно виждане, от моментни форми на престараване в „класовата ненавист” и доста малко истинска или пак моментна опозиция на творци към властта. Затова днес никой няма вина – но, може би пътят към действителността се разкрива чрез други формули, капацитетът на творците в посочената област са били такива, каквито са... Творците от това направление сякаш бяха не управлявани, а охранвани и те пропуснаха историческия момент. Не бяха ли и те от тези, които като отрядът „китоловци” от сваления някога филм „Кит”, вървят и пеят:

„От нищо правим нещо и веем знамена”...

Казах, че това е много хубаво начало за диалог. „Художникът е зависим от администрацията” – пише живописецът Атанас Пацев. – За хубаво или за лошо, тази зависимост е категоризирала самите художници. Едни умеят да се изтръгнат, сприятеляват се, създават фалшиви внушения за послушност. Други художници са със силно чувство за независимост и за лично достойнство”. Надявам се времето да не спре да търси последните.

Много свидетелства си отиват – и ние също ще освободим местата си, за който идва след нас. Но поне политиците не бива да бъдат оставяни да ни казват „кое, какво да е“ или е било. Творците са по-умните хора, по-мъдрите, по-справедливите – те знаят кои представляват Система и кой между тях е такъв. Впрочем, това е още по-парадоксално, защото доста често, Система говори срещу Система...