„Изложбата трябва да се разглежда като самостоятелно произведение, подчинено на принципите на визуалното изкуство.”

Димитър Митовски

 

Формулировката, която Димитър Митовски дава по повод на своята изложбата в One gallery, открита на 21.02.2019 г., достатъчно точно насочва вниманието към параметрите на представените произведения - а именно в контекста на това, че са на границата между организирането на екранното пространството и живописното такова. Без да навлизам в излишни биографични данни, сметнах за  необходимо да спомена академично художествено образование на автора - подробност без която срещата му с българския неоавангард вероятно щеше да е различна. Оттам познанството и съвместната дейност на Митовски с художниците от група „Ръб”, а по-късно и с „Диско’95” - значим фактор за експерименталната визия, която познаваме от първите му телевизионните експерименти. Тази чувствителност, ясно проявена в успешната поредица „Под прикритие”, за пореден път потвърди необходимостта от художествено мислене в киното – станала ясна още след Жорж Мелиес и после през първата половина на 20. век. Тогава модернизма навлиза силно във филмите на Ман Рей, Луис Бунюел, Фриц Ланг, Роберт Вине („Кабинетът на доктор Калигари”) и в доста по-обособена като собствено кино форма при Сергей Айзенщайн. Последният успешно употребява художественото виждане в модернистично изградената, конструктивна визия на обектите и добър пример е прословутите сцени на Потьомкинско стълбище в „Броненосецът Потьомкин“. По-късно този маниер на отчасти „конструктивно” оформяне на пространството утвърждават режисьори като Жан-Люк Годар, Франсоа Трюфо, Микеланджело Антониони (в съвместната му работа с Едуард Хопър) и др. Дори бих казал, че новата френска вълна стъпва до голяма степен на изобразителното наследство – примерите са много, но в съзнанието ми изниква Жан-Люк Годар, който реализира филма „Презрението” в естетиката на модерността. Било то стълбите на вилата в Капри, мебелировката или функционализма в архитектурата – във всеки детайл срещаме наследството на модернизма. За щастие, на Стария континент спомена за киното като художествен артефакт, а не като средство за масов хедонизъм е относително запазен и за съвременните явления в тази посока свидетелстват Павел Павликовски (тазгодишният носител на Palme d’Or за филма „Студена война”), Андрей Звягинцев („Левиатан”, „Нелюбов”) и разбира се - Паоло Сорентино („Великата красота”, „Младост”, серийният филм „Младия Папа”). Тоест всички тези имена, а и много други, за които няма място и нужда да говорим, потвърждават, че необходимостта от художника в киното не се изчерпва със сценографската дейност. Докато тези европейските продукции формираха облика на съвременното кино, големия интерес на родната публика към сериала „Под прикритие”, също свидетелства за особено отношение към екранната форма. Вероятно става въпрос за приобщаване на съвременното (в случая телевизионно) българско кино към гореописаната група на изявено художествено присъствие, което в доста други родни продукции, без да бъда безсмислено критичен, продължава да е дефицитно. В този ред на мисли определено Димитър Митовски показва реципрочното взаимодействие между визуалните изкуства с откриването на своята изложба в софийската One gallery, озаглавена „Dead End”. Избраният от художника подход обръща процесите и макар по дефиниция кавалетна, принципът на представената живопис изхожда от сториборда и генерално от работата на художника в киното. Самият автор споменава, че част от представените композиции са скицирани по време на снимките на сериала „Под прикритие”, което е отново показателно за естеството на тази хибридна, в най-добрия смисъл, форма. Решението на оформящите се вече като пластични проблеми Митовски реализира, използвайки предимствата на големия формат, чрез който достига до монументално усещане на образа, необходимо за извеждане от илюстративността - прерогатив на печатните издания. Това е и моментът да кажем няколко по-конкретни думи за представения образ, който поради своята „граничност” се базира на, условно казано, „сюжетност”. Действието се разгръща в контекста на „Чистилището” - като трансцедентно място, на което възможностите придобиват нови измерения. Точно там са поставени познатите на зрителя персонажи от „Под прикритие”, маркиращи един бъдещ проект - отчасти разкрит - с приложения сценарий в каталога към изложбата. За да обогатя представата за Чистилището у читателя, ще напомня, че кинематографията има своите класически образци в тази посока, сред които изключително художествено интерпретираният последен епизод на сериала „Берлин Александърплац” от Райнер Вернер Фасбиндер (1980), създаден в традициите на оформящото се постмодерно изкуство. Точно както героят Франц Биберкопф губи своето съзнание сред динамиката от събития, местоположения и обекти, така и ние попадаме в своеобразно Чистилище - където включването на съвременни подходи като триизмереност на живописта завършват така или иначе хаотичната, абстрактна представа за непознаваемото място.

Въпреки всичко казано досега, връзката с постмодернизма в киното от 80-те далеч не претендира за абсолютна доминанта в изложбата, а само поставя една възможна визия на този естетически феномен, какъвто интерференцията между визуалните изкуства създава. В изложбата на Митовски това взаимодействие се проявява чрез динамиката на събитията, сюжетността, условността на пространството и изобщо различаващите се характеристики на визуалните изкуства. Както се изразява още Лесинг – те (по отношение на литературата и изкуството), са като два добросъвестни съседа, които прескачат оградата внимателно, без да навлизат твърде много в съседния двор. Така се получава и в изложбата, на която е посветен този текст - стилово близка до естетиката на популярната илюстрация, а в същото време третираща ролята на личния почерк - художникът изгражда своята автентичност чрез уникалността на живописния код. По този повод, връщайки се на цитата, изложен в началото на текста, бих обърнал внимание, че обратно на възможното първоначално схващане, киното не е поставено в изложбена зала - напротив - живописта логично заема своето фундаментално място в структурата на днес известната като седмо изкуство латерна магика.