В рамките на този текст ще представим примери от изкуството в публично
пространство, създадено с дигитални медии, което можем да наречем също дигитално
изкуство в публична среда. Целта е да се покаже как изкуството в дигиталната ера намира
израз в публичната среда, която приемаме като една от най-отворените и достъпни форми
на обществена изява на съвременното изкуство.
За да стигнем до конкретните примери първо ще представим накратко понятията, с
които ще работим: публична среда, изкуство в публично пространство и дигитално
изкуство.
Публичната среда разбираме като споделено (градско) пространство, обитавано от
множество субекти, които са обединени в разнородни общности или субкултури.
Взаимовръзката между тези общности изгражда обществения живот и динамиката на
едно общество, в което неминуемо има доминиращи роли и подтиснати изяви. Тези
взаимовръзки са именно във фокуса на изкуството, което представям в моята докторска
дисертация.
Изкуство в публично пространство е превод от английски на термина public art. В
онлайн речника на термини в изкуство на Британския музей Тейт то е описано като
„изкуство, което е в публичната сфера, независимо дали е поместено в обществена или
частна собственост, или е финансирано с публични или частни средства“ 1 . Там също се
посочват неговите форми, като паметници и външна скулптура, както и временните му
изяви, като представления, танц, театър, поезия, графити, плакати и инсталации.
В обсега на моето изследване аз се спирам на тези форми на творчески акт, които
се случват извън традиционните изложбени пространства (галерии и музеи) с ясното
съзнание и намерение да срещнат по-широка и непредубедена публика. Те са обикновено

временни по своя характер, т.нар. намеси в публично пространство (от англ. Intervention in
public space), които варират жанрово между акции и инсталации, като общото между тях е,
че интерпретират социални и политически теми и отправят призив или послание, често
критично към даден проблем на съвременното общество. Тези форми на изкуство в
публично пространство са както специфични за мястото творби (site-specific), като
същевременно търсят ангажиране на публиката (public engagement).
Дигиталното изкуство, което разглеждаме се маркира от технологичните иновации
от средата на 20 в. насам, които се заимстват от художниците в създаването на изкуство,
отразяващо актуалните тенденции. Майкъл Руш, автор на популярното издание на Thames
& Hudson „Нови медии в изкуството“ пише: „Финалният авангард на 20ти век, изпълнен с
революции в изкуството, е на технологичната революция. Стартирало от изобретения
извън сферата на изкуството, технологично базираното изкуство, което включва богат
спектър от практики – от филма през видеото към виртуалната реалност, и най-вече в
пресечните територии между тях – насочва изкуството към сфери, които са доминирани
дотогава от инженери и техници“ 2 .
Терминът „дигитално изкуство“ се появява през 80-те години с нарасналата
употреба на компютъра в творческия процес. Първоначално това е изкуството, създадено
с цифровите технологии – компютърно генерирано, сканирано, нарисувано с таблет или
компютърна мишка. През 90-те с бързо развиващите се иновации в цифровите технологии
става възможно да се изтегли видео на компютри, което позволява на авторите да
манипулират изображенията, които са заснели с видеокамера. Това дава на артистите
творческа свобода, която не са имали преди с класическите техники на обработка на
филма, позволявайки им да нарязват и вмъкват движещи се изображения, да създават
визуални колажи и други обработки на видео изображението 3 .
Паралелно с развитието на World Wide Web, художниците започват да ползват и
тази нова среда за комуникация, колаборация и интеракция, което дава нов тласък на
дигиталните форми. В средата на 90-те години се появяват първите нет арт проекти, които

стават изразители на новия бум на технологичната ера. Много от активно работещите с
новата медия приемат интернет като публична среда, която носи много от
характеристиките на реалната – отворена, достъпна, опосредстваща срещата и
комуникацията на различни индивиди. Появяват се термини като public domain, tactical
media и т.н. които разглeждат именно взаимоотношенията между артист, произведение и
публика във виртуалната среда.
През новото хилядолетие творците още по-активно изследват и прилагат бързо
развиващите се нови технологии и иновации, създавайки все по-сложни и
интердисциплинарни проекти, зад които често стоят екипи, включващи компютърни
инженери, софтуер разработчици, мрежови и интерактивни специалисти, дизайнери и т.н.
Така в понятието дигитални изкуства се вместват множество жанрове и тенденции,
свързани с актуалните артистични изследвания и практики в полето на дигиталното видео,
саунд арт, нет арт, мултимедийни пърформанси и инсталации, роботика и генеративни
системи, и други интердисциплинарни форми. Интерактивно, игрово, неочаквано,
вълнуващо, провокиращо, потапящо, всички тези епитети могат да бъдат съотнесени към
начина, по който изкуството, създадено с дигиталните медии въздейства на публиката.
След краткия обзор ще се спрем на няколко примера за това как тези нови форми
на творческо изразяване достигат до по-широк кръг аудитория, представяйки се в
публичното пространство. Фокусът тук е изцяло върху българската сцена, защото това е
обхвата на докторската дисертация.
Проектът в публично пространство “Урбанистични цикли” 4 (2000 г.) е сред първите в
България, разгърнали мащабно сложния хибрид между изкуство, технологии, интеракция
и специфика на публична среда (site-specific). Иницииран и организиран от Център за
медийни изкуства Интерспейс, който най-активно работи в сферата на новите медии и
дигитални изкуства в края на 90-те и през първата декада на 21 в. Идеята на проекта е да
представи индивидуалните визии или разкази на участниците за мястото в унифициран
формат – четири видео прожекции върху пода на централното фоайе на НДК, които

4 http://i-space.org/urbancycles/

взаимодействат с публиката чрез сложна система от сензори. Концепцията на проекта
гласи: „Урбанистични цикли е проект в развитие, базиран на формат от мултиплицирани
прожекции, движещи се изображения в реално/обществено пространство, композирани
от публиката, което да бъде изследвано от артистите като платформа за
създаване/експериментиране в изкуството. Изкуството като комуникация артист –
публика, опосредствено от технологията. Технологията като хуманизирана среда за
артистични експерименти и свободно изразяване.“ 5 .
Оригиналната идея е на Красимир Терзиев, който участва в проекта като артист,
заедно с Петко Дурмана, Николай Чакъров и Мария Берова от българска страна и Джен
Садърн, Джена Колинс, Анике Петикан, Стив Саймънс, Адел Майерс и Гари Пеплоу от
партньорската организация IDEA в Манчестър, Великобритания. Куратор на проекта в
Галина Димитрова-Димова, който се явява първия й опит в това поприще. Подготовката на
проекта е дълга и сложна, включва няколко посещения за английските участници с цел
запознаване с мястото и историята му, както и дълги дискусии и тестове на технологичната
система за синхронизиране на видеата, които се стартират след задействане на сензори,
монтирани в изложбеното пространство.
В средата на септември 2000 г. проектът е представен в НДК, като в рамките на
един ден всеки участник представя своето произведение. Артистичните проекти са много
разнообразни, свързани с авторската интерпретация на мястото и търсената интеракция
със зрителя, който реално сглобява произведението. Анимирана женска фигура, която
изписва графити и метафорично отпраща към патрона на НДК – Людмила Живкова;
безспирен вървеж в мравуняк, наподобяващ хаотичния ход на хора в пространството на
НДК; игра на ротативка, коментираща комерсиализацията на Двореца на културата през
тези години, рециклиране на класическия филм Казабланка, чрез нелинеен монтаж на
място от посетителите; болезнено преобръщаща се фигура, всеки път, когато някой стъпи
върху нея, са само част от тези визии.

5 Архив на проектите на Интерспейс, пазен от Галина Димитрова-Димова

“Урбанистични цикли” остава в историята като първата инсталация, която
провокира зрителя да участва активно в нея, а ръководството на НДК е толкова впечатлено
от визията и ефекта на проекта, че кани екипа на “Интерспейс” да направи проект в
рамките на тяхното ежегодно събитие – Салон на изкуствата, който през 2001 г. чества 20-
години от създаването на НДК. Така се появява “МАКРОВИДЕО” - видео програма,
прожектирана върху сградата, която представя видео творби на 8 млади български
артисти - Зорница София, Даниела Костова, Петър Райчев, Иван Николов и художниците от
екипа на “Интерспейс” – Красимир Терзиев, Петко Дурмана, Николай Чакъров и Мария
Берова.
МАКРОВИДЕО акцентира върху възможността новото изкуство на младото
поколение да намери своето място в Двореца на културата – най-представителната
институция в България в сферата на изкуство и култура. Съвременното изкуство се
легитимира чрез високия статут на институцията, в която се показва, така както е станало с
произведенията, създадени при откриването на НДК. Провокиран от самата идея за
“оживяване” сградата на НДК и околното й пространство МАКРОВИДЕО се прожектира
върху западната фасада на двореца (с изглед към бул. Витоша). Мащабна задна
прожекция с размери 9x6 м. е насочена за наблюдение от потока хора, преминаващ
ежедневно в околността на НДК или дошли специално за събитието. Кураторите на
проекта – Борис Костадинов и Галина Димитрова-Димова селектират произведения, които
да отговорят на платформата за представяне. Спецификата на показване в градската среда
и голямо-форматната прожекция налагат динамична визия, с едри планове, къс разказ и
директно послание. Всички те, носещи аналогия със стилистиката на рекламния клип в
публично пространство. По този начин съвременното видео изкуство става “видимо” за
широка аудитория, добива публичност и има шанса да излезе извън рамките на галерии
или прожекционни зали.
Прожектирането на видео програми в публична среда е популярен формат, с който
се цели разширяване на публиката и приближаване на изкуството до широка и
неподготвена аудитория. Ще споменем само няколко подобни изяви, като ежегодния
видео фестивал Фасада, организиран от сдружение „Изкуство днес“ в Стария град в

Пловдив от 2009 насам, и наскоро проведения проект „Видео Европа за всеки“ на
Института за съвременно изкуство в подлеза на Орлов мост в София.
В специфичния интерес на конкретното изследване попадат произведения, които
имат концептуална обусловеност да бъдат поместени в публично пространство и в
повечето случаи са създадени специално за конкретната среда (site-specific).
Нина Ковачева и Валентин Стефанов, артистична двойка, която живее в Париж от
средата на 90-те години, имат множество видео инсталации, които са създадени за
публично пространство. Най-популярната им творба е „Отвъд видимото“ (2004). На
прозорците в тяхното ателие в Париж, срещу Центъра Жорж Помпиду, те прожектират
образи и ситуации, които не са типични за оживения площад през музея. Странни
уголемени хора без звук, но с красноречиви действия опитват да привлекат вниманието на
посетителя. Българският зрител разпознава конкретни лица и типажи, докато чуждият е
изправен пред непозната гледка. „Темата, която интересува художниците е частно-
публично – изолираността, контакта с масите и запазването на персоналността. Докъде се
простират границите на личността и къде и как започва „разтварянето“ в общуването с
другия“ 6 .
Тази прочута тяхна творба обикаля много места по света, сред които е и София - в
Националната художествена академия (2011). Специално за фасадите на Националната
художествена галерия и Националната художествена академия те създават две нови
видео инсталации, които имат както визуална, така и тематична свързаност помежду си.
„Фази на натрупване и отнемане в ограничено пространство“ (2005) символично
разбива фасадата на НХГ в София. Върху четири от прозорците две женски и две мъжки
ръце ритуално запълват и изпразват с пръст пространството отзад. „Чистотата и
ритмичността на действието контрастират със забързания поток от коли и пешеходци, и
красиво напомнят логиката на човешкото съществуване, подчинена на принципа начало-
край“

В „Игра за две ръце и черно“ (2006) върху два прозореца се прожектират женски и
мъжки ръце, които се движат в своеобразен танц. Това са два портрета и една история,
която преминава през всички крайности от нежност и любов до насилие и омраза, докато
накрая се слеят с черния фон.
Работите на нинавале (както се подписва тандема) са лирични, интимни и силно
емоционални. „С изчистени изразни средства и точно намерени решения те говорят за
свободата на личността в съвременното общество на сложни социални взаимоотношения.
Пътят към тази свобода минава не през изолацията и затварянето, а през споделянето.
Затова и проектите им се превръщат в зони за действително и емоционално
взаимодействие“ 8 .
Техните творби, макар и ползващи дигитални медии, остават статични. Затова тук
ще представим два проекта на Венелин Шурелов в публична среда, които включват
интерактивността, като водещ прийом на дигиталното изкуство.
Първият е Фантомат – хуманоидна дървена скулптура, снабдена с монетен
механизъм, мини плазмен екран и dvd плеър. Подобно на вендинг машините, които
според автора са „краен израз на отчуждение в комерсиализираното публично
пространство“ 9 , Фантомата е автомат за фантазии. Посетителят в поканен да участва и
пускайки монета той активира специфичен аудио-визуален пейзаж, който се прожектира в
отворите на очите. Видеото е създадено специално за пространството, в която се
представя. Фигурата на Фантомата е създаден в логиката и естетиката на робота, киборга,
но функционира чрез избора на човека. Изумление, заиграване, игнориране, се сред
типичните реакции на посетителите към творбата, а самия проект провокира зрителя към
осмисляне на поведението си в съвременната градска среда.
Другата творба на Венелин Шурелов е инсталацията „Стрелбище“, създадена за
фестивала за изкуство в публично пространство в Западен парк в София през 2012 г., по-

късно показана в DA Fest и на други места. Традиционният фургон е заменен от надуваема
структура, в която са поставени три стрелкови позиции, приканващи посетителя да стреля
по мишената – фигурата на художника, прожектирана върху 3 големи TV монитора.
Сензори отчитат попаденията в центъра на съответната мишена и стартира автоматично
различни видео файлове. Цялостно проекта „проблематизира привидно романтичния
образ на стрелбището, такова каквото го познаваме от увеселителните паркове, и от друга
страна развитото от гейм индустрията поколение шутъри (shooters), което безпокои
обществото със своите шокиращи форми на насилие“ 10 .
Накрая ще спрем на една от най-популярните форми на дигитално изкуство в
публично пространство, а именно триизмерно картографиране (3D mapping ). То се
появява като технология в началото на 21 век и позволява проекция на триизмерни
изображения върху различни повърхности, най-често фасади на сгради или други
екстериорни обекти. Въздействието идва от това, че обекта сякаш оживява благодарение
на анимацията или видео изображението, които следват контура на обекта. Макар,
прожекционното картографиране, както още е известна тази технология, да е станала
доста масова и комерсиална, поради използването й за реклама и комерсиални събития
има и множество интересни художествени проекти, които се правят от колективи,
специализирали се в работа с подобни медии, като Котки, Форматик, Полиформа,
Мелформатор и т.н.
Тук ще посочим за пример работата на аудио-визуалния колектив Мелформатор,
основан 2013 г. от Петко Танчев и Атанас Димчев. Те правят различни проекти в сферата
на аудио-визуални инсталации и пърформанси, 3D mapping и интерактивен дизайн, чрез
комбиниране на хардуерни устройства и визуален програмен софтуер. Най-известния им
проекти е Cnnctr 11 – 3D mapping инсталация, представена върху фасадата на бившия
партиен дом в Пловдив, като част от програмата на One Design Week: Digital, юни 2015 г.
Изследвайки връзката между хората в пост-дигиталната ера, проектът дава възможност
на зрителя да взаимодейства с визията в реално време. Генеративна система за

триизмерна анимация, която посетителя може да ползва чрез специално приложение на
телефона или таблета си, му позволява той да се включи в инсталацията като пиксел, да
създаде връзки с визуализациите на другите зрители, както и да генерира нови
триизмерни обекти.
В заключение можем да кажем, че дигиталните изкуства са все по-често срещащи
се художествени форми в обществената среда. Във време, доминирано от дигиталните
технологии и свят, който все по-естествено преплита реално и виртуално в ежедневието,
изкуствата, създадени с новите медии заемат все по-осезаемо място. Те са интригуващи,
неочаквани, вълнуващи, създават възможност за нов тип преживяване, потапяне или
директна интеракция с публиката. Често зад това стои замисъла на артиста да зададе
въпрос и да провокира размисъл към теми, които засягат живота на съвременния човек.
Публичната среда, която подобно на бързото развиващите се технологии, променя
динамично своят образ, става притегателна трибуна за изява на дигиталните артисти. Те
използват шанса да излязат навън и да споделят своето изкуство в непосредствен контакт
с минувача. Използвайки като изразни средства дигиталните медии, познати на
съвременника от ежедневната им употреба, повечето от тези творби има критично
отношение към начина на живот в технологичната ера, белязана от алеинация,
консуматорство и дистанция към проблемите на другия.

Текстът е изнесен като доклад в програмата с докторански четения, в рамките на конференцията проведена в Гьоте институт на 21.11.2018, като част от
програмата на събития, отбелязващи 10-годишнината от основаването на Магистърската програма
Дигитални изкуства в НХА.