Изложбата Всичко наведнъж на Радослав Нинов, Радуил Серафимов и Станимир Генов представя трима автори на живопис с техни произведения, специално и донякъде съвместно създадени за този проект.

Всеки от художниците има индивидуален характерен подход, така че това което различава работите на един от друг е повече отколкото на пръв поглед ги сближава. Измежду тези прилики и разлики може да се оформи теза с претенцията да опише актуалното състояние на живописта у нас, поне на това поколение. По-точно, пътищата и гледищата към живописта. И тримата автори са активно ангажирани в изследването на процеса и ефектите от неговото развитие, но също така работят в отделни модалности и предусловия в изкуство лишено от образи. Те интерпретират самото постигане на живописта, виждането й сега, наново като класическа медия, която трябва постоянно да се преоткрива и актуализира в материал, да се състои, за да съществува.

В това може да се състои и тезата на изложбата. Тя е нарисувана, тоест, състояла се е, и да се изговори би било изменно. Разбира се, за нуждите на поставянето на един такъв проект в конвенционална информационна среда, може да се оформи контра-теза, да се определи като изход от живописта, който е все по-близък и все по-реален. Това можем да твърдим, защото произведенията в настоящата изложба са дефинитивно пост-живописни, и като явление напомнят за живописта като тотем на отминала епоха. В съзерцателен режим търсят красивата страна, разгръщането на изкуство, което с иронията в своето название напомня за погубения рай. (П)оставяме картините в декларативна хипотеза, защото оттатък се вижда само през тях, като през магически кристал. Ясно и прозрачно Генов, Нинов и Серафимов връщат фокуса върху значимото в изкуството като функция на културата - през своята предполагаема теза, през нейната възможна контра, през двете, както и през собствените си художествени концептуални тези, колкото различни, толкова и общи в този все така особено близък до човека и същевременно отстранен от света му културен феномен.

Кураторът и галерист на тази изложба Мария Василева обяснява заглавието Всичко наведнъж в два плана, единият: (…)изразява както начина, по който се създават творбите – като процес на напластяване върху платното на събраните знания, енергия и умения, така и на начина, по който се разкриват пред публиката – цялостно и изведнъж. И още, В чисто практичен план заглавието визира и факта, че нито една от показаните работи не е мислена предварително, не е скицирана и „проверена“ в рисунка или друга медия. Всички творби са се появили „наведнъж“– като в някакъв ритуален транс, който свързва началото с края.“

Заедно с ритуално-трансцендиращия процес тя говори и за едно забележимо очарование от материалите, което граничи с фетишизъм, двете можем да разпознаем като основни характеристики на българското в изкуството и най-точно, в живописта. Именно този осъвременен/актуализиран или преоткрит национален тренд превръща настоящата изложба във вълнуващо събитие по смисъла зададен в параграф 2 като контра-теза. Още повече неговата пост-дигитална постановка по отношение на образа и информационната „кодификация“, тоест визуалния език позволява произведенията да резонират в безвремието на една странична реалия. Така, без да се намесват в безсмисления ред на българския пластически контекст творбите на тримата повече или по-малко млади художници намекват за възможността изкуството да се контекстуализира в националния културен код субверсивно, и активно да го преодолява пред очите на публиката. Тоест, разправя се с пластическата традиция „в реално време“, както е (отново) модерно и безсмислено да се казва, но точно в тези две определения може да се открои значимостта на културния принос на изложбата.   

 

Като цяло Всичко наведнъж предлага забележително заредени с енергия произведения, които лесно генерират цял поток интерпретации: Художниците се интересуват от живописта, която изследва териториите между мисълта и външния, материален свят. Работите им силно реагират на всички промени във все по-дематериализираната визуална среда, пише Мария Василева, но това дори е меко казано.

 

Работният процес и метод при тримата автори е базиран на виртуалния образ[1] като изплъзваща се основа, която на практика позволява на тази живопис да бъде едновременно неабстрактна и неизобразителна без да става ни най-малко абстрактна или изобразителна. Тя успява да се измъкне от бинарно определение и без да бъде „транс-„ и „фетиш“ както повелява националния модел. Макар и по-неопитните Нинов и Серафимов да се доближават рисковано до издънване на тази завера, триото устоява ярка победа на изкуството над дизайна[2] в живописта, а също така и над други вреди като въобразените ценности на актулано/модерното, на националната традиция, на школата. Малко дързост не достига на тази изложба да получи програмен статут и да стане събитие, от каквото има голяма нужда тъкмо живописта у нас. Все пак, можем да разчитаме взаимодействието между тези автори да се развие и захрани стамина, която освен колоритен дава и що годе интелектуален принос към съвременното изкуство. Българската сцена, неволю отражение на обществото, е тяло без органи, поради което особено значение имат случвания като настоящата изложба, повече или по-малко съзнателни процеси, системни усилия, полагани от участниците в нея - живи тъкани на организма. Живопис.  

 

Като втори финал бих искал да уточня и по отношение на моето заглавие: когато се играе на боя, а имаш три валета не е лошо да вдигнеш на всичко. Ако пък някой вече е вдигнал всичко, а валетата са у тебе, тогава вдигаш контра. Игра е в края на краищата.

 

[1] „Виртуален“ в оригиналното значение на думата (преди Информационната революция) означава такъв, какъвто е можел да бъде, но не е.

[2] С уважение към дизайна, сам по себе си, го ползвам тук като синекдоха за майсторското успиване на красивото в утилитарно и порядъчно.