"Въглерод" е изложба в галерия "Червената точка", организирана от Слав Недев, който сам принадлежи към известните художници в съвременното ни изкуство. В ролята на куратор, очевидно изкушен от разширяването на сугестивните си проекции върху арт сцената, той е направил селекция, която вероятно трябва да бъде разчетена като специфично послание. Твърдя това, предвид дори само заглавието на изложбата, доколкото метафоричното мислене може да ни насочи към конкретиката на факта, че въглеродът, като важна съставна част от материята на земята, притежава свойства, свързани със създаването на цялостни структури. В кураторския текст Слав Недев пише, че въглеродът образува повече химически съединения от всеки друг химически елемент: „Има и други елементи, които се свързват лесно, но единствено въглеродът може да се свързва с други въглеродни атоми и да образува дълги въглеродни вериги и пръстени. Без това негово свойство молекулата на ДНК би била невъзможна. Освен това повечето въглеродни молекули са стабилни (не се саморазпадат), но в същото време могат да влизат в нови съединения. Вероятно тази комплексност и гъвкавост на въглерода са предпоставка и възможност за комплексността и гъвкавостта на живота въобще".

Ще си позволя да разгледам тази постановка като вид преднамерено „креативно униатство“, защото все пак не говорим за химия (или за живота на Земята), а за съвременно българско изкуство. Може се допусне, че след години на умишлено налаган диференциращ модел на мислене, свързан с крайно вулгаризиран посткомунистически вариант на класическите институционалистки теории, днес се появяват куратори в ролята на създатели на нови смислови и институционални „вериги“ и „съединения“.

Тези нови образувания са сякаш призвани да тушират крайно самохвалните и кариеристични претенции за окупация на „съвременността“ в изкуството. С лекота и ирония да прекратят налагането на една малка група художници като единствено репрезентативна (съвсем по съветски модел), за сметка на всички останали, които умишлено биват маргинализирани. Защото въглеродът като метафора предполага значително по-решителна „комплексност и гъвкавост на живота въобще“, както вече имахме удоволствието да прочетем в кураторския текст.

Не искам да натоварвам тази изложба с толкова тежки разсъждения (това са тенденции, невъзможни за описание само чрез една експозиция), но подобни мисли се появяват логично, като се вземат предвид и селектираните от Слав Недев автори.

В изложбата участват Аксиния Пейчева, Ала Георгиева, Генади Гатев, Мария Налбантова, Моника Найденова, Павлин Радевски, Радослав Мъглов, Рафаил Георгиев - Рафо, RASSIM, Слав Недев и Стефан Петрунов. Този подбор, без съмнение, показва предпочитанията на куратора и няма как да е иначе, доколкото въпросът за ценността в изкуството е невъзможно да бъде обективно и „справедливо" решен. Поне не задълго, доколкото „съвременността на художественото“ трайно отказва да бъде норма, настоявайки да бъде изживявана като процес (като изключим някои, вече споменати, посткомунистически патологии, чийто доказателствен материал е все още пред очите ни). Очевидно е, че в тази изложба не присъства неоконцептуалното, изведено като единствена форма на съвременно изкуство, а тъкмо напротив, ценността тук е тъкмо в широтата на възгледа, който може да изтърпи едновременността на съжителството на всевъзможни възгледи и материали.

Това са художници от различни поколения, работещи в различни стилистики и материали – от маслена боя, графит, силикати, смола, до урина. Те съжителстват някак естествено и без да се усеща и следа от наличие на норма за „съвременност“. Всеки прави каквото си иска, може да бъде „твърд“, „мек“, цветен, монохромен, фигурален, абстрактен, концептуален и дори декоративен. Затова, образно казано, в тази изложба се „диша леко“. Някой на откриването в личен разговор ми каза: „Тази изложба е много странна, много... британска“.

Иска ми се да мисля, че усетих и разбрах тази „странност“. Защото, сякаш на първо място е поставено удоволствието от съществуването в изкуството, радостта от сътвореното и неговото присъствие пред очите на публиката. Впрочем, днес това е съвременността в изкуството. Тя се разкрива в свободата на избора, интерпретацията, в експеримента с материала, а защо не и в идеята за изкуството тъкмо като предметна субстанция. И никак не ми липсва маниакалната претенциозност, която ще ви разкаже, че не сте съвременни, ако не отговаряте на определени параметри. Кой ги е задал, кога, кои са тези универсални модели за следване? За изкуство ли говорим или за наукометрия? И да попитам – колко още искате да живеете с илюзията за неоконцептуализма като нов „универсален стил“? Да продължаваш да живееш в 90-те, ето това вече е несъвременно.

Горните въпроси ги задавам аз, а не директно изложбата, но въпреки това, те неслучайно са предизвикани тъкмо от нея. А тя е с отворен интерпретативен финал. Пак според куратора, въглеродът може да бъде интерпретиран и като модел на човешкото същество –„както въглеродните атоми образуват дълги вериги, така и ние хората се свързваме с околните и изграждаме/участваме в мрежи, кръгове и т.н., които се трансформират, разширяват, свиват или разпадат“. Следователно, това е изложба, която демонстрира движението, промяната, креативността. Идете да я видите, разгледайте внимателно работите (и през ум не ми минава да ги описвам тук) и помислете за това, което тя казва. Ключовите думи в нея звучат като „мрежа“, „структура“ „връзка“, „трансформация“, „автентичност“. Концептуално укрити във формулата на въглерода от един прозорлив куратор.