Ако се опитаме да дефинираме най-общите конститутивни белези на изкуството на италианския Ренесанс например, или на китайското изкуство от ерата Тан и Сун, това няма да бъде толкова трудно. Без особени усилия можем да идентифицираме някои фундаментални деноминатори на композиционното и формалното изграждане, специфичен кръг от повтарящи се теми и сюжети, имащи съществено значение, които в крайна сметка придават разпознаваем облик на даден стил, школа или епоха в изкуството. Същото е валидно, да речем, както за египетското изкуство, така и за готиката или за барока. Подобен опит по отношение на времето, в което живеем обаче има всички изгледи да претърпи пълен неуспех.

Едва ли има в историята друга епоха като нашата с толкова разнопосочни прояви в областта на визуалните изкуства – от продуктите на масовата култура до елитарните манифестации на концептуализма. Днес вече е изключително трудно, да не кажем невъзможно, те да бъдат систематизирани по стилове или направления, да се определят техните водещи насоки и тенденции. Свободно и безпрепятствено съжителстват най-традиционни и най-нови жанрове и форми. Говорим за изкуството на племенните общности в Африка и Южна Америка със сегашна дата и заедно с това за “Internet Art”, за включване на мултимедийните технологии в артистичното изразяване. Нещо повече – под въпрос е поставен както интегритетът на тези изкуства в някаква цялостност, така и валидността на установените досега форми на историческото и теоретичното им осмисляне. Може би вече е време да заговорим за “некласическа история и критика на изкуството”, така както отдавна се говори за “некласическа физика”?

Както правилно отбелязва , Артър Данто, “изкуството в края на ХХ в. може да се интерпретира като колективно дирене на същността и природата на изкуството”. То напуска лоното на определена сравнително обособена в себе си сфера, (чиято метафора е рамката на картината!) и неусетно и дифузно навлиза  в ежедневието. Но именно това обстоятелство остро поставя въпроса за differentia specifica на визуално-пластичните изкуства. Възможно ли е да се окаже, че онова, което по инерция наричаме “изкуство” е само концепт, един своеобразен ментален конструкт, наложен от западната култура през периода ХVІІ – ХІХ в. и превърнал се във въображаема метафизична “реалност” имаща малко общо с конкретно-историческите потребности и практики на функциониране на визуалния образ в отделни културни периоди и условия?

Казаното за подвижността на границите е видно от многобройни поведенчески изяви, телесни акции, жестове в публичното пространство, интервенции в средата и т.н., демонстрирани по различни артистични форуми по света, при които се снема границата между, метафорично казано “изкуство” и “не-изкуство”. Може да се каже, че светът на “не-изкуството” все повече се абсорбира, присвоява от “света на изкуството”, който прогресивно разширява своето поле. Между впрочем, това вероятно е и една от причините за все по-налагащите се през последно време изследвания върху изкуството в рамките на т.н. Cultural Studies протичащи в антропологичен, а не само в присъщия изкуствоведски контекст.

Възможно ли е да очертаем някаква обща, цялостна физиономия на съвременното изкуство? Всичко ли в света на изкуството, което се създава днес е “съвременно”? Формално погледнато – да, но по същество – едва ли. Кое в такъв случай е автентично съвременно? Дали само онова изкуство, което изразява и отразява определени функционално обусловени лични и социални потребности от даден тип образи? Можем да си спомним в тази връзка за интереса към примитивите, възникнал в европейската култура в края на ХІХ в. далеч по-актуални за модерното изкуство от академизма, считан за неизменен еталон, т.е. за  перманентно “съвременен”. Нека не забравяме обстоятелството, че върху съзнанието ни тегне огромен, непознат преди обем от визуална информация извиращ не само от съвременността, но и от миналите епохи, някои от които понастоящем отново придобиват духовна актуалност. Нима древните китайски художници, изповядващи вековно кристализирали закони и принципи на творчество не са по-актуални от някои от най-последните артистични прояви и в този смисъл не са “по-съвременни” за нас? Известният френски изкуствовед Анри Фосийон беше казал, че навлизайки в света на романското средновековно изкуство същевременно имаме чувството, че прогресивно се отдалечаваме от нещо много голямо, с което, уви, сме загубили органична връзка. Фигуративно казано, храмът е като че ли окочателно е разрушен, но неговото уникално място в духовния живот на човека остава празно.

Как да се ориентираме в сегашната изключително сложна ситуация? Какви са днешните отговорности на художниците и художествените критици, след като всичко се е смесило в някакво “нововавилонско” стълпотворение от различни езици и идиоми и като че ли вече няма норми, критерии, общовалидни правила?

Едни от най-съществените въпроси пред изкуството днес са свързани с оценката на ролята и мястото му в съвременното общество. Но обществата са най-различни, следователно и анализите и прогнозите не могат да бъдат сведени до формулирането на някакви общовалидни или още по-малко прескриптивни задължителни модели.

И все пак очевидно е, че в ерата на глобализацията се очертават две противоположни тенденции – от една страна все по-нарастващо внимание към локалното, специфичното, а от друга – нивелиране и универсализация на пластичния говор. Присъстваме на процеса на преминаване от модернисткия европоцентризъм към постмодернисткия глобален полицентризъм. Въпреки това обаче хората на планетата като че ли все още нямат общо съзнание и обща воля да решават най-важните, съдбоносните проблеми на човечеството. Моментното, местното, малкото доминира пред перспективното, глобалното, голямото.

Силата на визуалните образи, които не се нуждаят от специален превод може да бъде използвана, както и всичко на този свят, за добри или за лоши цели. Няма да е излишно да си спомним в тази връзка словата на древния китайски художник Се Хе изказани още през VІ в.: “Няма такива картни, които да не оказват положително или отрицателно влияние на зрителя”. Постмодернистката нагласа, изразявана обикновено чрез израза “anything goes” обаче подвежда и не дава по същество никакви опорни точки за художествена оценка. Сякаш е неприлично или най-малкото неуместно да разсъждаваме за изкуството през призмата на категориите “добро” – “лошо”. Мнимата “освободеност” от всичко и от всички може да изиграе лоша шега създавайки ситуация на артистичен произвол и хаос.

От момента, в който занаятчийското майсторство в най-възвишения смисъл на тази дума и умението да се рисува, така както го разбират, например, гениите на Ренесанса, престават да бъдат валидни и на тяхно място идва концепцията, се снема и проблема за критериите. Как да оценим обаче качеството на дадена концепция?  

Може би именно в този пункт хуманистичната насоченост на част от съвременното изкуство е една от възможните територии за намиране на определен консенсус по проблема. Добре известна е огромната сила на визуалния образ. Не случайно впрочем определен тип изображения в историята са предизвиквали значителни конфликтни обществени сътресения – да си спомним иконоборческия период във Византия през VІІІ-ІХ в. или Реформацията в Германия през ХVІ в. По свидетелството на един от най-големите познавачи на китайската живопис Джордж Роули в книгата му “Принципите на китайската живопис” китаец, като посетил музей на съвременно изкуство намерил, че висящите там картини действат твърде възбуждащо и възкликнал: “Всичко това е живопис на войната, а на нас ни е нужна живопис на мира, която да въдвори покой в сърцата на хората!” Бихме могли да си спомним по асоциация и казаното от Анри Матис: “Това, за което мечтая е изкуство на равновесието, на чистотата, без тревожещ или угрижен сюжет, което за всеки интелектуален работник, за деловия човек, както и за поета, например, да бъде релаксация, умствено успокоение, нещо аналогично на удобен фотьойл, който да го освободи от физическите му натоварвания”.

Можем ли днес, след всичко онова, което донесе ХХ в. в изкуството все още да говорим за директивно определяне на насоки в областта на художествената култура? Естествено не. Много често чуваме да се казва, че изкуството не поучава, не призовава, не пояснява, не убеждава, не трябва да служи някому или на някаква предпоставена кауза, а съществува, така да се каже, единствено по силата на собствените си основния и че именно в това е неговата иманентна ценност. Спорът за това дали то съдейства или не за подобряване на нравите в Европа е стар поне от разсъжденията по този въпрос на Жан-Жак Русо. ХХ в. изобилства от примери за хипертрофиране на дидактичните и пропагандистките функции на изкуството, най-показателният от които е социалистическият реализъм.

В случая разбира се не става дума за това да се дават предписания, а за осъзнаване на определени проблеми, свързани с голямата отговорност на съвременния художник. Сега естествено не може вече да се говори за умозрително планиране или за утопични проекти за бъдещето на изкуството, а за формулиране на сериозната задача да се търсят нови подходи и пътища за социализация на художествения продукт, както и за ефикасността на този продукт. Не помня кой беше казал, че “изкуството е силата на властващ над свободни хора”. Това вече не е утопия, а осъзната необходимост, т.е. свободен избор, направен на базата на променящото се съзнание. Творческата дейност е едновременно отражение на този процес и заедно с това генератор на ново съзнание. Струва ми се, че вече е съвсем очевидна нарасналата значимост на семиосферата на съвременното изкуство в живота на днешните общества.

След като модернисткият проект в телеологичните си опити да “промени света” е вече изчерпан,  постмодернизмът достигна неговата противоположност – пълния релативизъм. В съвременното изкуство като че ли са от значение най-вече индивидуалните митологии, т.н. лични легенди (за да цитираме израза на Паоло Коелю). Ако това е така, отговорността на съвременния художник нараства многократно дори поради простата причина, че той не би могъл повече да се скрие зад определени групови идеологии или манифести.

Автентичният, а не мнимият художник, при това във всички общества и епохи, е своеобразна съвкупност от талант, искреност и морал. Талантът, както се казва, е даден от Бога, но искреността и моралът са човешки качества, които се възпитават, култивират и развиват. Тук опираме до изключително важните проблеми на художественото образование. Художникът би трябвало да носи отговорност за допълнителното замърсяване на визуалния ефир и без това твърде претрупан с клишета, с кич от всякакъв характер и нерядко – с откровено мизантропични изображения. В този смисъл изкуството е в състояние да противодейства на пошлата масова образност, заливаща ни от киното и телевизията и това вероятно е част от хуманистичната му мисия. Може би се връщаме по някакъв начин към представата за художника като своеобразен пророк, като своего рода свръхчувствителен барометър на епохата? Считам обаче, че във всички случаи е необходима определена трансендентна перспектива свързваща подобна ориентация  с, така да се каже, плана на метафизиката, проектиращ връзката между homo sapiens и Абсолюта, както и да го наричаме. В противен случай изкуството би било натоварено да изпълнява чисто прагматични задачи, а това като че ли изневерява на неговата природа.

Какво може да направи днес изкуството за да изпълни своята мисия на незаменим духовен фактор в човешките общества?

• преди всичко по-ясно и по-определено да заяви своята уникална  роля за поддържане традициите на хуманизма, за предотвратяване на опасността от изчезването на културата от лицето на земята. Ако има нещо, на което ни научи постмодернизмът, то е че няма линеен прогрес в изкуството.

• да насочи своето внимание към нерешените въпроси и проблеми (на мира и войната, екологични, демографски, религиозни, социални, етнически и т.н.). Впрочем формирането на екологично съзнание касае повече Запада с неговата психология на потребителство и консумативност. Изтокът от векове съхранява равновесие с природата. Очевидно е, че модернистката парадигма на господство на човека над природата трябва да бъде заменена от постмодернистката парадигма за хармонично съжителство с нея.

-   да способства за разширяването, трансформирането на мисленето  

     в посока на реалното осъзнаване на драматизма на преживявания  

     исторически преход. А няма съмнение, че по   

     много признаци ние сме свидетели и участници в наистина

     решаващ момент от историята на  човечеството.

Убеден съм при това, че при всичките иновации рисуването, непосредствената изобразителна експресия са и ще останат неизменна антропологична функция, което е гаранция, че докато съществува човекът, ще има и изкуство. Ето защо картината, скулптурата, графичният лист не са застрашени от видеото, инсталацията или пърформанса.

Най-важната дилема, която днес е от значение, както ми се струва е: “Да бъде или не човешкият феномен в изкуството”. Ще бъдем ли  в състояние да говорим все още за “изкуство” и “култура” или ще се наложи да започнем да употребяваме думите “постизкуство” и “посткултура”?